Празникът остава

Феня Декало
Тел Авив

Червената партийна книжка реши съдбата на моето семейство и в България, и в Израел, закъдето отпътувахме през 1949 г., споделя Сузана Симо, пенсионерка от израелския град Бат Ям. Съпругът ми знаеше малко иврит (по време на войната фашистите в България бяха забранили еврейчета да учат в държавните училища и той, след изселването от София, бе учил в импровизирано еврейско школо). В малкото село на около 30 километра на юг от Яфо (Яфа), където се заселихме в първите години след пристигането ни на Светата земя, нямаше много хора, които могат да четат на иврит, и му предлагаха "апетитни" работни места като чиновник в пощата (и досега да си държавен чиновник в Израел означава малка заплата, но много привилегии), или магазинер (това бе времето на купоните, когато липсваха хранителни продукти). Единственото условие бе да се присъедини към социалистическата-ционистическа партия, която бе на власт. Той отказа. Държеше на идеите си. За разлика от нас имаше хора в България, които използваха червената книжка като трамплин за израстване в кариерата си.
В Израел участвахме в манифестации и митинги срещу войните и за социални права на трудещите се. По същество това бяха антиправителствени акции. Но имаше два празника в годината, които и комунистите, и социалистите, преселници от България, почитаха - 24 май и 9 септември. 24 май свързвахме с голямата манифестация в София през 1943 г. против изселването на евреите, а всеки евреин в Израел от моето поколение си спомня 9 септември 1944 г. За нас това е денят, след който вече не съществуваше опасност да бъдем депортирани в концентрационните лагери в Полша или Германия, получихме човешки права

и хвърлихме жълтите звезди

Това разказваме и на децата и внуците си. Колкото и да са ярки спомените ми от българското отбелязване на празника през петте години, в които още живях в родината си, нищо не може да се сравни със спомените ми от Израел, където го отбелязвахме до края на осемдесетте години. Всеки 9 септември още в 3 часа сутринта партийният отговорник ни будеше, за да подготвим селото за празника. Катерехме се по покривите на къщите и по комина на близката фабрика. Завързвахме български трикольори и червени знамена. Към 6 часа пристигаше камионът, който ни отвеждаше в Яфо. Тамошните другари вече бяха украсили града със знамена. През първите години се събирахме на голямата поляна, която сега е в центъра на града. В момента там е голямата поликлиника. Имаше бабуна, на която се качваха официалните лица. Често присъстваше българският пълномощен министър (когато България имаше дипломатическа мисия в Израел). Тържеството започваше с изпълнение на хора на Партията. Припявахме революционните песни, които в един момент преминаваха в народни или стари градски, защото за всички този празник бе част от идентифицирането не само с лявата идея, а дваж повече с България.
Само избрана част от новопристигналите бяха канени на приема в посолството.
През шестдесетте до осемдесетте години празнувахме в клуба на Партията на главната улица на Яфо. И това невинаги бе безметежно. Намираха се хора, също български преселници, готови за провокации. Синът ми например дълго време отказваше да ходи на празника, след като, когато бе на 10 години и присъства с нас на честване в клуба, някой хвърлил консерва със сълзотворен газ вътре. Настана паника. Хората се давеха, имаше блъсканица край вратата, някои бяха изпотъпкани или припаднали от обгазяване.
По-спокойно се чествал празникът при социалдемократите. Дни преди него

в прочутата българска библиотека

на ждерот (булевард) Йерушалайм висяла покана за присъствие на събранието в клуба на социалистите-ционисти, разказва библиотекарят Исак Исаков. Трибагреникът по време на честването бил не на улицата, а вътре в клуба, на трибуната. Често основната реч била на депутата и министър в правителството на Голда Меир Виктор Шемтов. В нея имало няколко думи за празника, но и много интересен анализ на злободневните процеси в Израел, както и нещо за тежненията на "българската улица". Присъствали обикновено около 200 души. На задните редове присядали дори българи с десни убеждения, дошли да чуят интересния оратор. След това давали думата на някогашни ашумерци (от Ашумер ацаир - младежката организация на социалистите), които разказвали спомени за дните, прекарани в партизанските отряди или в трудовите лагери, както и за самия ден на Свободата. Празненството завършвало с песните на Нора Мешулам, спомня си Хаим Ешкенази, сега секретар на български пенсионерски клуб.
За двата български празника, които от обществени са се превърнали в лични, разказва историкът Пинхас Мизрахи, който не е преселник от България, а от Турция. В детството и младежките му години често го канели на гости при приятели в "български" домове в Яфо за 24 май или за 9 септември. Нямало байраци, но пък масата била

пълна с всякакви български гозби

- от баници и пастърма до кебапчета и малеби. Не липсвало и вино, а в някои къщи - и саморъчно направена ракия. Празникът започвал с наздравици и спомени за "едно време в България", но често завършвал с бурни спорове и попържни за един или друг партиен или държавен деец от България или от Израел. Много му било чудно, че българите приемали обществените празници като лични, а дваж повече, че на трапезата толкова бурно се говорело за политика, за проблемите на работното място и за неуредиците в общината, където живеят. Да се приказва за работа на масата, а на работата - за това как са се веселили, си е българска черта, пренесена и на Светите земи. Но щом и до днес хората си спомнят за празниците, значи яко са се веселили...
Деветосептемврийският празник е събирал в клубовете на Яфо не само евреи-преселници, а и палестинци, завършили образованието си в България. Сред тях са много известни зъболекари, музиканти, един от най-популярните юристи в Назарет и др. За тях честването на празника е било и жест към страната на студентските им години, а често и към родината на съпругите им. Подобни тържества е имало и в Хайфа.
И досега българските евреи с леви убеждения се срещат в клуба на "Мерец" (социалистическа парламентарно представена формация) в Бат Ям. Девети септември вече не се празнува официално, но още се отбелязва, макар и само по домовете, като ден, свързан със спасението на евреите.