Много хора на науката си тръгнаха от България

Лъчезар Николов е докторант към департамента по организмова и еволюционна биология на университета в Харвард, САЩ. Освен, че консултира авторката на бестселъра "Езикът на цветята" Ванеса Дифенбо, младият учен изследва растението с най-големия цвят в света - рафлезия. Работата му го отвежда в Австралия, Панама, Коста Рика, Бразилия, Мадагаскар, Тайланд. Един от многото учени в чужбина, подписали отворено писмо до българските институции с искане за разследване на сканадала във фонд "Научни изследвания".
  
Цитати
"Обществото в САЩ в никакъв случай не гледа на учените си като на паразити"
"При липса на наука образованието е неадекватно и продуцира невежество. Невежите хора не вземат логични и информирани решения"


- Занимавали ли сте се с наука в България. Върху какво работихте и къде?
- Около година и половина работих в Института по молекулярна биология на БАН в лаборатория, която изучава процеса на гликирането - некатализираното взаимодействие на захари с биологични молекули, като белтъци и ДНК. Реакцията е с огромно значение и е свързана със процесите на стареенето, с широк спектър заболявания, като диабет, възпаления от различен характер, невродегенеративни заболявания като паркинсон, и т.н. Не на последно място, реакцията протича при готвене - тя образува вкусната кафява коричка на запечената храна. Ръководителката ми в тази лаборатирия е водещ експерт по проблемите на гликирането. Аз лично работих върху метод за количествено определяне на продукти на гликирането.
- Ако трябва да сравните условията за работа в България и САЩ - какви са плюсовете и минусите на всяка от страните?
- Работя в университет, където освен научната работа, преподавам спорадично. За мен лично плюсовете за работа в САЩ са наличието на добре свързана научна общност, мотивирани студенти, адекватно заплащане на научната работа и достъп до финансиране на широк спектър от проблеми от различни области - природо-математически, хуманитарни, технически, фундаментални и приложни. Сигурен минус е това, че САЩ е далеч от вкъщи, но това не е свързано с работата само по себе си. От близо 10 години не съм работил в България и мнението ми вероятно е неактуално. Обаче от фрагментарните ми контакти смятам, че в българските ученици и студенти има много потенциал и това е огромен ресурс за хората в науката и образованието като мен. Би било чудесно, ако този потенциал се развива и използва подобаващо. Със съжаление коментирам, че минусите са много повече. Липсата на финансиране и адекватно заплащане в последните години е довела до значително изоставане в материалната база и крайно е редуцирала вазможностите за общуване и обмяна на опит с колеги в чужбина. Много хора на науката си тръгнаха от България и научната общност става все по-рехава - неефективно е да се работи така. Не на последно място, случващото се с ФНИ показва наличието на една изродена йерархия в науката. Ако липсата на финансиране омаломощава развититето на науката и образованието, неадекватното управление унищожава системата отвътре.
- Как държава като САЩ привлича и задържа млади учени?
- Преди всичко - с осигуряване на условия за растеж и развитие и с опитите да се премахнат всички пречки, които биха спрели или задържали този процес. За младите учени е важно да получат добра подготовка и широк опит, а институциите в САЩ са се специализирали в това да използват енергията и потенциала им най-пълноценно. Това е взаимноизгодна ситуация. Обществото в САЩ в никакъв случай не гледа на учените си като на паразити.
- Миналата година 44 Нобелови лауреати са подписали открито писмо до Европейския парламент срещу намаляването на предложените от Европейската комисия средства в размер на 80 млрд. евро за наука в периода 2014-2020 г. Политиците, от една страна, говорят за конкуретоспособност, иновации, високи технологии, а от друга - съкращават парите за научни изследвания. Това ми се струва лицемерно. Вие как бихте го коментирали?
- Разбира се, че е лицемерно. Както и да коментирам това обаче, очевидна е пристрастността ми по казуса. Обществото като цяло трябва да заяви на политиците, които го представляват, какви са приоритетите му. И ако обществото мисли за бъдещето, то би трябвало да се вслуша в гласа на хората, които са посветили живота си с поглед именно в бъдещето.
- Парите, отделяни за наука в България, са обидно малко. Направо подигравка с труда на учените. Ако трябва да убеждавате обществото и правителството в необходимостта от повече средства, какво ще им кажете?
- Предполагам, имате предвид средствата, отделяни за финансиране на научните изследвания, но не за възнаграждения на самите учени? Науката и образованието са неразривно свързани. При липса на наука, образованието е неадекватно и продуцира невежество. Невежите хора не взимат логични и информирани решения. А просперитетът на обществото зависи именно от такива.
Иначе клиширано е да казвам, че всички ние имаме нужда от по-добри и евтини лекарства, от повече технологии, от алтернативни източници на енергия, от решения за околната среда, които да забавят последиците от глобалното затопляне, от експлоатацията на ресурси и замърсяването. Имаме нужда от по-качествена и здравословна храна. Ако това са приоритетите ни, трябва да отделяме пари за наука. Сигурно бихте попитали защо малка държава като България трябва да отделя пари за това? Защото в дългосрочен план това би било по-евтино. Защото не бихме искали да изоставаме. И защото прогресът на идеи и решения се корени в разнообразието.
- Върху какво работите в момента и каква ще е ползата за обществото от труда ви?
- Въпросът ви ме кара да споделя мнението си за връзката между ползите и науката. Занимавам се с биология на растенията и по специално с генетичните механизми, които определят разнообразието в устройството на цветовете. Кои са гените, които участват в изграждането на цвета? Как са се променили те в процеса на еволюцията, за да генерират безкрайното разнообразие от цветове, което ни заобикаля? Растението, което изучавам, се казва рафлезия и има най-големия цвят в света - повече от метър в диаметър и тежи 10 килограма. Рафлезията е рядко растение от тропичните гори на Югоизточна Азия, което не може да бъде култивирано, и за което знаем много малко. Например 200 години след откриването му ние все още не знаем как е устроен цветът на рафлезията. Това е чисто фундаментален въпрос, който сякаш няма директно приложение. Но без да знаем какво е устройството на рафлезията, не бихме могли да разберем как е станала толкова голяма. Кои са механизмите, които са довели до този феномен и как бихме могли да ги използваме в наша полза. И ако работата ми няма да донесе на масата ви десеткилограмови домати, ще ни насочи поне стъпка в тази посока. Науката прогресира с малки количествени натрупвания, които водят до огромни качествени скокове за човечеството. И даже да не виждаме директна полза от дадена научна разработка сега, това не я прави излишна.
- В плановете ви съществува ли вариант за връщане в България и при какви условия?
- Разбира се, бих желал за работя и живея в България. Ще се върна, когато работата и усилията ми биха се ценили в морален и във финансов аспект (не само като заплащане, но и като ресурси, отделяни за образование и научна работа). А индикатор за това е как се цени работата на колегите ми в България в момента.
- Защо в България има неразбиране и  неглижиране на хората, които са се посветили на науката, според вас?
- Образованието и науката не са били приоритет на България за дълго време. Няма да коментирам липсата на средства, отделени за наука, средства не достигат навсякъде. Събитията напоследък обаче показват, че това, което наистина не достига в България, е политическа воля за диалог и желание за промяна в сферата на науката и образованието. Това е унизително и, разбира се, се отразява на образа на хората на науката в обществото. Осъзнавам също така, че и ние не проявяваме достатъчно присъствие и се налага да станем по-видими в обществото, най-малко в медийното пространство. Затова ви благодаря за възможността да поговорим.
- Как мислите, докога ще продължи процесът на "изтичане на мозъци" от страната и кое е онова, което ще го спре или поне намали темпото му?
- Докато не бъде осъзнато, че общесвото ни има нужда от млади хора, които не са обременени от грешките на миналото, които могат да мислят и притежават необходимата квалификация на добри специалисти. Отглеждането на такива хора изисква качествено образование и наука, които струват пари. Това не става за една нощ, общество с интелектуални ценности се гради бавно. Виждам обаче липса на воля и реални стъпки в тази насока.
- Можете ли да опишете какви са условията, при които работите?
- Тук е лесно да се работи. Не ми се налага да се тревожа за достъпа си до информация, университетът има практически неограничен абонамент до всякаква научна периодична литература. Библиотеката е много богата, аз често заемам книги с най-новата българска литература, които току-що са публикувани в България. Въпросът ви обаче ме връща години назад, докато учех. Тогава, за да си набавя важна статия, пишех на приятели в чужбина, за да ми я препратят. Сега и аз го правя от време на време. Никога не съм чувствал подобен глад за литература тук. Не на последно място, мога да си позволя да си купя книга, която ми е нужна. В България не можех.
Работя в малка лаборатория в Катедрата по организмова и еволюционна биология. Сигурно не изглежда приоритетно отстрани. И въпреки това операционният ни бюджет е 1/10 от целия бюджет за наука, разпределен наскоро по най-скандален начин в България. По-големи лаборатории наемат лаборанти за техническа помощ, в този момент при нас работят само докторанти и специализанти. Много разчитам на междукатедрени независими звена, където всички могат да ползват апаратура и техническа помощ от специалисти. Такива са звената по електронна микроскопия, КАТ сканиране, геномно секвениране, кристалография, а за тяхното ползване се плаща скромен членски внос.
А иначе няма ограничения в достъпа до лабораторията. Напротив, съществува култура, която поощрява работата извън работно време.
- Защо подписахте отвореното писмо до българската общественост?
- Защото съм солидарен с колегите си в България, защото се вълнувам какво се случва в българското общество и бих искал да заявя своята ангажираност въпреки разстоянието. И не на последно място, защото бих искал един ден да се върна да работя и живея в България.