Какво? Швейцария на Балканите ли?...

Патриотичният пътепис на Алеко Константинов за ждрелото на река Ерма и по-точно заглавието му "Какво? Швейцария ли?..." носталгично ни връща към самото начало на безкрайния български преход. Тогава искахме повече социализъм и това ни се обещаваше дори от онези, които с влизането си във властта запратиха държавата ни в джунглата на първобитния капитализъм. Копнеехме да станем и Швейцария на Балканите -  благоденстваща страна, в която политиците не само чуват гласа на народа, но и гражданите пряко участват в управлението чрез референдуми.
Четвърт век по-късно създаваме впечатление, че вече дори не знаем какво искаме. Това навярно е логичен резултат от краха на илюзиите. Същевременно, за да променим нещо, трябва да вземем съдбините си в собствените си ръце, а не да се осланяме на поредния месия. Ние обаче сме разочаровани и поради туй - пасивни. И омагьосаният кръг се затваря. Което със сигурност е от полза на управляващите, но не и на нас, самите. Години наред например търсихме разковничето в смяната на пропорционалните листи с мажоритарен вот. И когато най-сетне се даде възможност да избираме личности, отново гласувахме партийно. Мажоритарният елемент не проработи в нито един от всичките 31 избирателни района. Логично е да се запитаме дали сме били искрени в желанието си за мажоритарен вот, след като с гласуването си го компрометирахме.
Подобен въпрос можем да си зададем и по повод на току-що проведеното национално допитване. Вярно е, че то е сериозна крачка напред в сфера, в която нямаме традиции. Цялата ни история помни само три референдума: през 1922 г. за съдене на виновниците за националните катастрофи, през 1946 г. - република или монархия, и през 1971 г. за нова конституция. И трите са били организирани от властта и доведени с всички възможни ресурси до желания от нея резултат. Сегашният референдум беше първият, наложен отдолу-нагоре, с подписите на стотици хиляди граждани. Избирателите убедително подкрепиха бъдещето на ядрената ни енергетика. Активността обаче не бе достатъчна, за да стане положителният отговор на въпроса задължителен за управляващите. Стигна само, и то със съвсем мъничко над долната граница, темата да се върне за ново обсъждане в Народното събрание.
Сега някои злорадстват, че БСП е влязла в собствения си капан, определяйки в миналия парламент твърде висок праг за валидност. Истината е, че тя трудно намери съюзници за приемането на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Уж всички бяха за референдумите, но... да си ги правят в Швейцария. В последния момент броят на подписите, при които допитването да се провежда, без значение каква е волята на Народното събрание, скочи от 350 хиляди на половин милион. Най-невралгичният момент обаче беше при каква активност на избирателите референдумът да се смята за валиден. В Швейцария няма изискване за кворум и отделни ентусиасти от различни парламентарни групи искаха това да се въведе и у нас. Само че там няма и избирателни списъци, нито изборни комисии, нито пък ти искат документ за самоличност. На никого не му минава през ума да се възползва от това и примерно да гласува два пъти, нито да преправя резултатите. Демократичната традиция е толкова силна, а общият интерес до такава степен се поставя над личния, че дори на референдума за намаляване на работната седмица и увеличаване на платения годишен отпуск вотът на избирателите е бил "не".
У нас това сега е невъзможно. Не е нужно да гадаем, наясно сме, че на подобни въпроси бихме отговорили с "да". Знаем си и че онези избиратели, които се мотивират за гласуване с кюфтета и банкноти или под натиск, могат да изкривят всеки вот в полза на някой частен интерес. Ето защо нямаше как да не се определи праг на активност, под който резултатите от допитването да не са задължителни за властта. Друг, и то много важен, е въпросът, че той е прекалено висок. Идеята за плаващ критерий, при който референдумът е валиден, ако са гласували толкова избиратели, колкото на последните избори, е на Любен Дилов-син. Единствено около нея беше възможно да се съберат толкова депутатски гласове, че законът да мине. В противен случай и до ден днешен нямаше да може да се инициира референдум отдолу-нагоре.
Ниската активност обаче показа, че не сме били съвсем искрени и в настояването си управниците да ни питат и да се съобразяват с гласа ни. Участието ни в политиката не може да бъде заповядано, то трябва да е вътрешна мотивация. В противен случай превръщането на България в Швейцария на Балканите ще се окаже поредната измама на прехода, но не заради властимащите, а поради собствената ни пасивност.
   Други текстове от автора на: ivoatanasov.info