Можем ли да станем общност?

Тези дни някой припомни думи на Вера Мутафчиева, че "за да се прекрати омразата на Балканите, трябва да се прекрати преподаването на история". Не само сме исторически древни в региона, не само сме забили поглед в миналото, но доста често историческите факти се представят по начин, който отразява пристрастия с личностно-партиен привкус, със съвременно, но временно приложение. Националното, обединяващото, градящото имидж пред света и внушаващо чувство за държавност остава в периферията на интересите. Поне у нас. Може би поради мизерията, в която затъна общетвото.
Друг е въпросът за целенасочено внушаване на определени национално-регионални интереси с дългосрочна перспектива. В такава ситуация за България е особено важно да си изясни въпросите, които често са "препъникамък" при изграждане на национално единство. От опит се знае, че то е задължително като условие за успешно решаване на основни вътрешни и външни проблеми. Защото това ще ни съхрани като народ и като държава. Можем ли да забравим за кръвта, без да забравяме героите си? Можем ли да приемем, че една война - Балканска, Освободителна, Обединителна, е и зловеща с хилядите убити? Можем ли да приемем без притеснение, че евреите и турците са дошли у нас преди стотици години, живели са в своите еврейски и турски квартали по нашите градове и щем-не щем са останали в нашата история с всичките грозни събития, но и със съседските веселби и взаимопомощ в съвместното ни съществуване? Можем ли да имаме днес обща кауза, обединяваща ни в името на България, без да забравяме, че "красивото във войната са героите и каузата, а не зверствата". Въпросът не е само в каузата, а и в подадената ръка, в усилията да оцелеем заедно в сложните настоящи времена. Както се е случвало в миналото.
Тази година например "всички се отъркаха около спасението на българските евреи" във връзка със 70-годишнината на този акт, но едни твърдят, че това богоугодно дело е на църквата, други - на Цар Борис III, на депутати от Кюстендил, на дейци от БКП. А обърканите от суматохата предпочитат простичкото "българският народ спаси своите евреи". По време на тържествата посланикът на Израел в София винаги подчертава, че в Израел са наясно кой кой е в усилията за спасяването на близо 50 хил. български евреи от лагерите на смъртта, както и за съдбата на онези 11 хиляди от Беломорието и Вардарска Македония. Ние самите трябва да си изясним нещата. 
Случва ни се често през годините на прехода да се убеждаваме непрекъснато, че май все сме "орел, рак и щука". Не успяхме, въпреки горчивината от трудните години, да се убедим, че липсата на единство се отразява зле на интересите ни като народ, но и в личностен план. Единството се постига най-често чрез компромис. Не е случайно, че и прословутият филм "Трето полувреме" на режисьор от Македония, пребиваващ в САЩ, предизвика толкова емоции и допринесе дори за усложняване на отношенията между двете страни, които обикновено наричаме братски. Друг е въпросът за подозренията, че в дъното на разгорелия се спор кой има вина за депортирането на евреите от тези райони стоят финансови претенции. Вменява ни се вина - явно или по-скрито, че не сме спасили и евреите от новите/стари български земи, а вникването в дълбочина на историческата истина се пренебрегва. Ние, българите, сами не намерихме общ език и обща позиция по темата. Докато спорим, извън страната лесно могат да представят нещата така, както налагат нечии интереси. И го правят. Тогава? Без да се хвалим излишно, но с чувство на осъзната гордост, ние бихме могли да отстояваме роля, интереси, влияние, но ако имаме спойката и единомислието помежду си. Ако посланиците на Турция и на Израел в София могат да застанат един до друг и заедно да коментират под мотото "Помирение в историята или примирие с историята" книги като "Турците в България" и "Срамно поведение: България и Холокостът", защо ние да не бъдем единни по темата? Заедно с всички т.нар. малцинства у нас, които "не сме дали" в сложните военни времена, те ще са горди заедно с нас.
Може би точно сега е времето, освен привизите "да си върнем държавата", да намерим начин да направим онези стъпки, които да ни върнат чувството за общност. Защото хоризонтът ни се стеснява и демографски, и заради всевъзможни външни и вътрешни интереси. Само взаимната отговорност и съгласие вътре в България, без прикриване на факти и с чувство за справедливост, биха ни позволили да мислим за по-добро утре.