Седмият ден

Димитър Кралев  

На художника Иван Димов

В мига, в който дворната сврака не се видя в горния ляв ъгъл на новото платно, което място досега се пазеше само за нея, завъртя гневни очи към Художника, с изгарящо подозрение, че е пренебрегната. Как така пренебрегната в Сътворението? Само посветени знаеха за амбицията на Художника да започне мащабно платно за Сътворението. И още нещо, което се попремълчаваше - с него се гласеше да завладее Париж.
Изглежда този път завистта беше успяла: всички от бащиния двор бяха се уредили; единствено нейната красива глава не се мярка никъде. Днес напъдена от Сътворението, утре скромна и далечна свидетелка на триумфа на другите по Монмартър.
Как така без дворната сврака в Париж? И отново метна към Художника питащ и гневен поглед.
А Сътворението беше започнато. Появи се колелото, сякаш току-що свалено от бащината каруца, а може би и взето от спрялата воденица, докато очите на Художника го припознаваха като колело на времето. Някъде над композиционния център напъчи гърди едър грозд, а преди залез встрани от грозда се протегна дървен плет от млад габър и леска. И както можеше да се очаква, зад плета се показа босоногото хлапе, което свраката смяташе кога за свой приятел, кога за свой съперник.
Щом босоногото хлапе подаде над плета острото си носле, идва нейният ред; идва, идва, но не би.
Зазори Третият ден от Сътворението, за свраката разсъмването се бавеше. Художника, като се досещаше за нейните притеснения, повтаряше и потретяше: Търпение - спасение.
Търпение чрез спасение? Но женското сърце търпи ли. Нетърпението на свраката се подгряваше от собственото й самочувствие за единствена в двора. Та тя не е коя да е. Нима не се знае известното: тя може без двора, дворът без нея - не. Някой ще я упрекне, че пляска с криле напразно, перчи се само, ала въпреки присъщата й скромност, ще напомни на всички завистници по света: Дворната сврака първа подава сигнал за опасност. Бедата пристига все по тъмно и не си дава сметка, че две будни и хитри очи я следят. Щом се промъкне в двора, екне познатия дрезгав писък. Неканеният гост се огледа, поогледа, че - беж. Както Рим е бил спасен в оня далечен четвърти век преди Христа. Нека учудването кротне и се заслуша: Обсаден от галите Сената се надява на непристъпния Капитолий. Него пък вождът на галите Брен се гласи да превземе с хитрост като се изкачи по стръмната и камениста пътека, където римляните хвърлят осъдените на смърт. Някъде към полунощ еква дрезгав птичи крясък; стражата хваща оръжието; нахалниците са прогонени.
И както се е случвало много пъти, истината се превръща в лъжа, а лъжата се натрапва като истина: мълвата надява на гъските венеца на славата; венецът, който принадлежи на свраките. Сега се случва нещо подобно - босоногото хлапе от картината ще замине за Париж.
На босоногото хлапе не му е до Париж, неговата мечта е да прескочи плета; да се намери оттатък, отвъд, на другия бряг на Тунджа, на другия бряг на реката Йордан, откъдето започва Обетованата земя. Много години по-късно, след като някогашното босоного хлапе се върне от Париж, ще разбере, че всички пътища водят към бащиния двор, към неговата си Обетована земя; към детството, за което смисля като за състоялия се рай.
За изненада на свраката някъде в късния следобед на третия ден от Сътворението Художника нахвърли в горния ляв ъгъл силуета на птица. Часове по-късно той се сети за нещо друго и дълго се чеса по темето и по врата, с явното намерение да подреди хаоса в главата. И като че ли успя. Вместо тялото с острата човка, на платното се появи дълга, переста опашка.
Красива беше тази опашка: Разтворена, напомняше за дамско ветрило, майсторено в Барселона; черни и лъскави пера, като че ли черносани с боя от ада. Така, така нашепна си Художника, вместо реалния факт на платното ще се появи неговия символен знак. Защо пък не, човек се ражда в символи и първият от тях - пъпната връв; и напуска белия свят с монета в ковчега, назначена за лодкаря Харон.
Щом Художника пусна парчето креда в кутията, от гнездото надникна свраката. Погледът й пробяга по всичко, което шава и се люлее и в миг цялата й перушина настръхна. Как така представена в Сътворението с опашката само; с една гола опашка?
Художника слушаше и си подсвирваше, докато човката на свраката не се затваря и нейният дрезгав грак, подобно на луднало ехо, се носи протяжно над керемидени покриви и равни дворове: Ей, ти, от ателието, приятелю мой, каква я свършихте с реализма? Още - с клетвената любов към реалната видимост на реалните неща? Толкова барикади бяха издигнати в неговата защита, ала по всичко си личи, отново се подведохте по акъла на Демокрит, хвърлил над философи и образописци познатото двусмислие: "Всичко видимо не може да бъде критерий; видимото не съществува." Да бе, вътрешният свят на нещата е и по-сложен и по-интересен от видимия, казва откривателят на атома. Ние, свраките, обаче сме на друго мнение: каквото е пред очите ти, това ще е и в картината. Другото е дяволски нежелателно - да се подредя в Сътворението с опашката напред.
Някогашното босоного хлапе и в университета, и в художествените изложби беше се наслушало на приказки, на всякакви приказки и като че ли светът, светът от изложбените зали, беше се разделил на две: на даващи наставления и на слушащи наставления; на съгласните с официалната мода и на търсещи. Бележат някого за търсещ автор, нещо като бунтуваща се душа и хоп погледнат към него като към икона.
Съблазнително, ала никоя икона не векува. Вечно търсещият си остана вечно ненамерил. Или вечният неуспял. Как така?
В търсене на пътя Художника мина през жаравата на сто съмнения и колебания, докато накрая се вслуша в думите на Данте към Вергилий: "Върви по своя път и остави хората да говорят." И се зарече пред иконостаса; в онзи иконостас, дето дреме в душата на всеки: Със свраките не влизай в спор, ще те омаскарят; на зрителя обяснения не давай, хванеш ли се с обяснения, губещият си ти.
Дворната сврака обаче не беше навикнала да губи; тя си искаше своето - да заеме място в центъра на Сътворението. Нека припомни на сътворителя: Тя е дворната сврака от неговото детство; пренебрегне ли я, ще му затръни пътя към миналото.
По лицето на Художника пропълзя сянка на несъгласие; свраката го изнудваше; дощяло й се да не бъде една сред другите, а една над другите. Как да внуши на дворната принцеса, че в Сътворението всички са равни; било е, така и ще бъде.
На петия ден в горния ляв ъгъл на платното се появи дълга опашка и всяка жива душа в двора позна в нея свраката от старата круша.
Пред очите на свраката всичко почерня. Това, което предполагаше, то се случи - ужас някакъв! - Художника правеше онова, което беше си намислил - да представи всяко пълзящо, кракато и хвърчащо с някакъв знак. Било времето на символите. Айде де? Всички свраки са на едно мнение: На платното да бъдат в цял ръст, или ще последва другото - ще мълчат, когато трябва да крещят и този път Рим няма да бъде спасен.
На Художника му дойде много. Вечното друго мнение на дворната сврака му натежа като чужд товар. Отдавна беше си наумил нещо; сега ще го направи. Като в сън той се хвана за опашката на дворната сврака, кимна й да лети към залязващото слънце и с няколко думи затвори зяпналата й човка: Летят към Герника; към "Герника" на Пикасо. В същия миг друг глас, може би гласът на самия Пикасо, зашептя тревожно: Звяра от Апокалипсиса вече е тук. Той премина над Герника и след него останаха огнища без комини и стени без покриви. Рогата му пък - криви, остри, настръхнали като арабски ятагани; днеска намушкали Герника, утре - цялото човечество.
Свраката слушаше и мълчеше. Художника се досещаше за онемялата й човка: внушенията на символните знаци от картината тя е усетила като внушения на небесата - сто пъти по-страшни от рогата на дворния бик.
Гласът на свраката не се чу нито по тъмно, нито по светло. На Художника му дожаля и щом шестият ден зазори, приближи платното и се зае със свраката. Този път ще я нагласи върху шапката на босоногото хлапе. Там и само там й е мястото - денонощно будна да върти зоркото си око и при опасност да буди човечеството.
Свраката се зарадва на друго, с картината тя щеше да кацне в престижната изложбена зала на Монмартър. Как да не благодари на Художника, та той си го заслужаваше.
Не успя свраката; закъсня със своята благодарност. С неприкрито любопитство за мястото си в Сътворението тя кацна на сухия ябълков клон и вторачи очи в отворения прозорец. В ателието владееха тишина и самота, сякаш беше изгрял ден от далечното минало; от детството на Художника може би. Самият стопанин, с ръце, боядисани от тушове и мазила във всички цветове на дъгата, беше отпуснал тяло в стария фотьойл; и така сладко унесен в първия сън, като че ли самото време беше полегнало да си почине.
Беше ден; Седмият ден от Сътворението.