Другото задкулисие

Феодализацията на България завърши. Реално. София се отдели най-накрая от страната, сърцето на държавата се понесе надясно, а тялото се люшна наляво. Вече две седмици, откакто България фактически е разделена на софийски народ и някакъв друг народ, на който не му се признава правото да се нарича български. Процесът беше дълъг, много по-дълъг от годините, изминали от 1989 г., но вече приключи. Символичният му край беше сложен, откакто тези дни разбрахме, че протестиращите в София вече били от някакъв нов антропологичен вид. Още няма научно име този вид, но да го наречем условно Serdicus ubavii super desen homo sapiens. То това е толкова на латински, колкото има и нов антропологичен вид, ама нейсе. Изпускаме нарочно определението recens (разумен), защото науката още не се е произнесла има ли разум в това, което новите софийски убави десни сапиенси вършат в момента. 
Много приказки се изговориха за профила на протестиращите в момента. Дадоха се определения, кое от кое по-високомерно - "умни, красиви, знаещи, можещи, плащащи данъците си, интелигентни". Авторите на тези определения, до един свързани с българското дясно, каквото и да означава това, сами се издадоха чрез подобни описания на протестиращия софиянец, че презират тези, които не участват в текущото "пиянство на един народ". Направи го и президентът Росен Плевнелиев, който като "обединител на нацията" (по конституция) прокара в официално изявление разделителна линия между тези, на които очевидно симпатизира, и онези, които не се носят по улици и площади, обладани от благороден порив.

Февруари стана май

Когато през февруари президентът Плевнелиев събра Консултативния съвет по национална сигурност, той заяви, че тогава в страната са протестирали стотици хиляди българи. И беше прав. Февруарските протести бяха първите всенародни протести в България от много десетилетия насам.  Те все още очакват своя прочит и анализ, който така и не е направен досега, но има факти, които са железобетонни. Едновременно, в десетки български градове, малки и големи, стотици или хиляди, дори десетки хиляди българи поискаха промяна. Стана нещо удивително, събуди се уж заспалата провинция. Първо в Благоевградско, после във Варна, в други градове. В София в първите дни дори не разбраха какво се случва, сигурно от много ум. После дойде ред и на нея, та най-накрая картинката по телевизията стана пълнокръвна.  Протестите не бяха срещу ГЕРБ. Това също е факт. Те тъкмо започваха да стават такива, когато Бойко Борисов реши, че сега е удобният момент да инсценира едно сбиване на футболни агитки на Орлов мост с полицията, за да си намери удобен повод за оставка, предсрочни избори на 12 май и запазване на добър резултат от изборите. И позна, и успя. Политическо животно си е Борисов и туй то. 
Но това е друга история. Политологическа.  През февруари народът изплаши много хора. Изплаши и политици, и капиталисти, и журналисти, и анализатори, и всички онези дежурни бърборини по телевизиите. Това беше първият спонтанен масов, социален, ляв протест в най-новата история на  България. Той стресна представителите на българската десница, на едрия капитал, той завари неподготвена БСП, която, честно казано, не беше и припозната като тяхната партия от разгневените хора. 
Най-важното е, че този протест беше протест "за" промяна. Кардинална, със социален характер. Поради това той не се хареса на никого от това, което наричаме с купешката дума "политически истаблишмънт", и обслужващите го експертни и медийни общности. Тези хора не бяха техните хора. И затова заслужиха презрението и отвращението им - наричаха ги тълпа, лумпени, неориентирани, питаха ги присмехулно: "Какви сте вие" и аха-аха да изплюят неуважителното "бе", политологът Евгений Дайнов саркастично нарече случващото се "българско селско въстание". Така е. В народния бунт няма нищо красиво. Той е неорганизиран, озъбен е, няма свои медии, социолози, политолози, той няма свои журналисти, няма спонсори, дори още няма свои поети, независимо дали са с всичкия си или не. Той е грозен, озъбен, стихва бързо, както е и изригнал, но злобата към неправдата остава затаена. И тя ще изригне отново по-силна отпреди. Истина ви казвам.

Юни няма да стане ноември

Очевидец на протестите в чужбина през февруари разказа пред една телевезия, че тогавашният посланик в Париж, а сетне служебен премиер Марин Райков излязъл пред хората, които скандирали пред посолството, и им казал: "Няма да има втори 10-и ноември". Ако този разказ е верен, то Райков е формулирал още през февруари, без да иска, основния лозунг на хората, които стоят зад юнските софийски протестиращи - няма да има кардинална промяна, няма да има втора десетоноемврийска промяна, властта е наша и баста. По-късно, след като Райков сдаде поста на Орешарски и най-безсрамно се самоназначи за посланик в Рим, президентът Плевнелиев подписа указа за назнаааването му с думите: "Няма да го хвърля на кучетата". Та стои въпросът - на кого е властта и кои са кучетата?
Властта в България е на едрия финансов капитал. Той държи всичко - банки, предприятия, медии, политици - това е олигархията. Кучетата са тези, на които това не им харесва и искат положението да се промени. По силата на исторически и икономически обстоятелства София се превърна в единствения финансов център в страната. В нея се оказа съсредоточено всичко - пари, високоплатени работни места, култура, медии, и, разбира се - тя е центърът на всички видове власти. Олигархията няма цвят - тя не е нито червена, нито синя. Олигархията си мени цветовете в зависимост от това какви банкноти премята в ръцети си - левове, долари, евро.

 Цветът на парите е нейният цвят

Олигархията се намира основно в София, тези, които я обгрижват - също. Олигархията е статуквото. Персоналът на олигархията също е в София - десетки хиляди, които прекрасно ги устройва сегашното положение.
Виж, с кучетата въпросът е по-сложен. В България се случи нещо от колониален тип. Както в някои страни от Южна Америка и Африка от близкото минало - бялото население, концентрирано в големиите градове, държи властта чрез финансови и икономически лостове и заема десни политически позиции. Другите, по-мургавите, са в провинцията и не владеят нищо, борят се за хляба си, буквално, имат права на хартия и имат правото да избягат от страната, но нищо нищо повече. 
Така и у нас. В София е пълно с хора, които смятат, че България свършва извън околовръстното шосе. Те не искат да признаят, че и тези извън столицата са умни, красиви, образовани, интелигентни. Преди години някой особено умен и красив беше написал на изхода за Пловдив: "Сбогом, селяни, и не се връщайте". Изсмукването на ресурси от провинцията, включително човешки, води до нейното оскотяване. Разривът между столицата и страната е достигнал патологични измерения, заплашващи съществуването на страната, и това не е преувеличение. Политическата карта на страната потвърждава това твърдение. София за годините след 1997-а се превърна в резерват за десницата на фона на все по-олевяващата и националистично настроена останала част от страната. Поради уникалното икономическо, финансово, медийно и политическо положение на столичния град обаче дясното малцинство, което царува в него, царува и в България, използвайки нейните ресурси. Нищо чудно, че в един момент на някого започва да му се струва, че е от друг антропологичен вид, че са други хора - по-бели, по-красиви, по-умни. Щом могат да въртят на пръста си цялата останала страна, както се върти мечка на синджир, защо да не си го мислят. 

Чудовищата

Сега по улиците на столицата крещят основно "Червени боклуци". Правилно крещят от тяхна гледна точка. Червените са представени навсякъде из страната, има ги във всяко едно кътче, във всеки град, село и паланка. Червен боклук не означава бесепарски боклук. Червени боклуци сме всички, които искаме страната да поеме по път, който води до благоденствие за всички, а не само за няколкостотин хиляди души. Червен боклук не означава дори лявомислещ боклук. Всеки трезвомислещ днес е заклеймяван като червен боклук. Десницата, която царува в София - чрез неизбираеми властови механизми - медии, неправителствени организации, финансови и икономически структури, изпитва страх от малцинственото си положение, февруарските протести показаха, че консенсусът в страната е нарушен фатално. Няма леви и десни, които да водят повече или по-смислени политически битки. Има бедни и богати. Има класи. Да. В България отново има класово общество - класа на богатите, буржоазия, и класа на бедните, пролетариат. Вероятно някой ще каже, че това са мухлясали понятия, глупости от комунистическите учебници от миналото, пропаганда. Не, уважаеми, това е класиката в жанра, безсмъртна класика.
Протестите по софийските улици и подкрепата, която имат в редица медии, затова са със силно изразена антикомунистическа насоченост. Те разпознават комунистите като основна заплаха за съществуващия олигархичен модел, за тяхното лично съществуване и благоденствие. Както е било в миналато, така и сега. Затова от гардероба се вади скелетът на о бозе почившото голямо ОДС от 1997 г. и опитват да го облекат в плът, затова призраците на прехода се появяват все по-често на малкия екран и крещят истерично - статукво или смърт. Голямата ирония е, че няма комунисти. Ама на кой му пука.

Важното е бедните да го духат

А най-важното от всичко е при успех на протестите да бъде реализиран един от основните принципи на макиавелизма: "Нещата трябва да се променят така, че да останат същите".
Това е стратегическата цел. Тактическата е - сваляне на кабинета "Орешарски" като изразител на левите искания на онази, другата, некрасивата и озъбена от бедност част от българския народ. Завръщане в парламента на "новата" десница - прашасалият скелет на ОДС, облепен с мускули от Бойко Борисов, с глава, монтирана от прословутите "експерти на прехода", захранена с парите на същия този Борисов - пари, които той изсмука от вас - червените боклуци. Това е замисълът на "експертите на прехода". Всъщност това са чудовищата на българския преход. Като истински чудовища те седят в тъмното, показват се отвреме-навреме, за да ни плашат, пак отиват в тъмното, за да родят в мрака своето отроче - също чудовище като тях. Това е другата част от задкулисието на България.

Последните истински болшевики

Те не дойдоха в България в пломбиран вагон, носещи пачки чужди пари. Те си бяха тук, между нас. Знаеха повече за света отвъд желязната завеса и затова ви презираха още тогава, както ви презират и сега. Който има информация, има сила. Те не разглеждат България като държава, за която трябва да работят, за тях родината ни е оръдие, което те използват, за да реализират чужди интереси по отношение на трети страни. Те имат мисия. Свръхценна идея. Те разглеждат България като граница, фронтир, както биха казали на американския им български, срещу "източните варвари". Националното не съществува за тях, държавата няма интереси, освен ако те не обслужват реализацията на неолибералната експанзия от американски корпоративен тип. Хората вън по улиците, независимо от какви подбуди са излезли, са само средство за постигане на целите им. Вероятно те дори им се подиграват колко са лековерни. Това са последните истински болшевики в България - безродници от най-гнусен тип, готови за една въглищна централа, обогатяваща американска компания, да сринат цялата държава. Имената им може да ги прочетете в списъка на неправителствените организации, които отказаха да се срещнат с премиера Пламен Орешарски на 17 юни. Всички са там. Всички свидни рожби на ""Отворено общество", всички чудовища на прехода. Последните истински болшевики в България. 

***
През 2004 г. американският президент Джордж Буш-младши прави забележителен лапсус:  "Враговете ни са изобретателни и находчиви - такива сме и ние. Те постоянно измислят нови начини да навредят на страната и народа, както и ние". Великолепен девиз за другото задкулисие на България.