Балканите - на една ръка разстояние

Ако е изкушен и се позамисли, човек няма как да не стигне до извода, че българската външна политика силно наподобява по някакъв начин европейската - прекалено големи компромиси, твърде малко крачки, тук-там някой и друг популист на висок държавен връх и първосигнални реакции, ден за ден, когато дадени събития изненадват, уж. Актуален пример - посещението на турския вицепремиер Боздаг в България. Няма как да не натежи становището, че и ние, и ЕС сякаш сме на кръстопът. Ако евроскептицизмът ни залее и нас, ако механизми на ЕС се блокират по ред често външни причини, ако евроинтеграцията се забавя и оставя чувство за периферен незавиден статус на страната ни, ще ни бъде още по-трудно да отстояваме собствена и регионална бъдеща стабилност и сигурност.
Ние сме на Балканите, Европа вече ни нарича Югоизточна Европа и Западни Балкани, но експертите все по-често говорят, че поддържаната десетилетия наред като приоритет балканска политика на България се е изродила в национално недалновидна политика през последните години. Някои твърдят "за абдикация от полуострова" и "хаотични отношения в двустранен план със съседните страни". Дали има вакуум във външната ни политика, след като по съюзнически причини преотстъпихме част от суверенитета си на Брюксел, дали във вътрешен план това няма да засили националистическите настроения в опит за отстояване на идентичност или просто партийни и лични интереси се поставят над държавните, предстои да видим.
Факт е, че често в двустранните ни отношения със съседите присъства напрежение и увеличаване на нерешените проблеми, наблюдава се дори отсъствие на България от регионалния диалог, провеждан на различни нива, както и липса на активност при установяване на позитивни двустранни връзки. На неформалната среща на президентите на страните от Западните Балкани, които се събраха миналия месец в Бърдо при Краню, Словения, са се обсъждали перспективите за членство в ЕС и възможностите за регионални икономически и инфраструктурни проекти. Инициатори бяха президентите на Хърватска и Словения, а присъстваха президентът на Македония Георге Иванов, на Черна гора Филип Вуянович, на Албания Буяр Нишани, Желко Комшич - Босна и Херцеговина, и президентите на Сърбия и Косово Томислав Николич и Атифе Яхяга. Т.е. всички водещи политици на бивша СФРЮ + Албания. Обявената цел е страните от региона да решават заедно отворените въпроси, "останали от руините на бивша Югославия", и да се върви по пътя на помирението, т.е. никога вече да не се стига до "точка на кипене в региона".
Да, ама и ние сме в региона, а точки на кипене не ни липсват. Странното е, че погледите ни сякаш през последните години са обърнати само към Турция и Македония, макар причините да са различни. Поне да имаше национално отговорна последователна политика в тази посока. Отношенията с Македония често стават по-скоро жертва на вътрешни причини и от двете страни на границата и се използват в услуга най-вече на теснопартийни интереси, особено в навечерието на избори. Спрямо Турция така и не се намери адекватна външнополитическа реакция на идеята за неоосманизма, която Анкара превърна през последното десетилетие в своя държавна политика, не само на Балканите. В същото време процесите на Балканите са динамични и емоционални реакции не говорят за професионализъм и избистрени национални политики. Политики в унисон с национални интереси. В тази връзка е добре да се припомни, че предвидената за Скопие предишна среща на лидери от страните от бивша СФРЮ се провали заради натиск от страна на Сърбия, която принуди Скопие да откаже покана към Косово. От май до момента Сърбия вече има своите договорки с ЕС, има своите съглашения с Косово и счита отворен пътя си към Брюксел. Може да седне на една маса с останалите посестрими от бивша Югославия и Албания, заедно с президента Оланд, за да дискутира европейската интеграция на страните от Западните Балкани и да чуе уверенията на френския президент, че ще "посредничи в решаването на всички отворени въпроси", в т.ч. и за името на Македония, препъникамъкът за членството на братската страна в ЕС. Друг е въпросът за водещата й роля. Очаква се на следващата среща в Загреб да бъде поканен Мартин Шулц.
Къде останаха нашите претенции, че можем да бъдем полезни с опита си на член на ЕС в процеса на "европейското бъдеще на Западните Балкани"? Та Хърватска е член на ЕС от месец, а кой знае защо вече всички са убедени, че тя няма да е от страните, готови всеки път да казват "yes, sir". Тя се явява като някакъв уникален случай, защото нейният финансов министър Славко Линич се ползва с голяма популярност в страната, веднага след президента Иво Йосипович. Дали причината е в мерките за въвеждане на ред във финансите и разплащанията, в битката за запълване на растящата дупка в бюджета, във войната, която води за увеличаване на приходите в хазната, в затварянето на заведения, които "мамят туристите", в поголовните проверки на имотите, не е ясно. Но е факт, че за 6-месечието в хотелиерството и търговията оборотът се е увеличил с около 1 млрд. евро, и то при очакван по-слаб туристически сезон. Поради глоби са се увеличили и приходите в хазната с повече от 0,5 млрд. евро. "Хърватска не е Дивият Запад", казва премиерът Миланович и е категоричен, че хората трябва да се научат на ред. В обществото има дебат по всички теми, така както има дебат и за бурните освирквания на премиера Миланович в деня на отбелязване годишнината от операция "Буря", специален национален празник за края на войната и отделянето на независима Хърватска. Обществото вижда наяве, че се правят крачка по крачка, за да се решават проблемите. С приемането на т.нар. "закон Перкович" Хърватска показва, че хармонизирането на нейното законодателство с европейското няма да става за сметка на хърватското разбиране за ред и закон. Прецизират се нещата в степен защита на национални разбирания, без нарушаване на европейските принципи.
Може да се поспори дали България се е самоизолирала от процесите на Балканите и дали политиката й е била достатъчно активна, дали повече е гледала към Брюксел и Близкия изток, дали е избрала наистина пасивна политика, без инициативност, с цел избягване на конфликти и недоразумения. Но да се изчерпват отношенията ни със съседите само с по 2-3 изречения в повечето анализи, достъпни за обществото, е недалновидно. Ако изобщо има анализи. Гърция не е само плашило за назидание, Румъния не е само Шенген, където си вървим гушнати, дори и да се готви съвместно заседание на двете правителства. Едната има по-високи заплати и пенсии от нашите, въпреки кризата, а другата създава проблеми в Черно море, въпреки общото ни членство в ЕС. Сърбия е страната, с която винаги сме имали сложни отношения и неразбирателства, но която винаги е успявала да постигне своето, когато интересите й го налагат. След опустошителни войни, разпад на СФРЮ, икономически срив и висока безработица, Сърбия дълго време търсеше своя път между накърнена гордост и помирение, нестихващ национализъм и проевропейски стремления, лоялност към Москва и отработен поглед към Запада. Подкрепата за Сърбия в ЕС е огромна, може би и поради гузност на Европа заради бомбардировките. Резултатът е, че тя е на европейския път и това наистина носи стратегически последици за Западните Балкани. Особено след споразумението й с Косово - основно условие за европейско рамо. ЕС не се отклони от изискването, че пълноправното членство минава през нормализиране на отношенията с Косово, но това не означава признаване на независимостта на бившата сръбска провинция. Съвсем по европейски. По-важното е, че при дебатите за Сърбия в ЕП се чуха и думи като "Не оставяйте Балканите сами на себе си", защото "това ще ги изолира завинаги", ще ги води до нови националистически или други процеси. Като тези, залегнали в идеята за неоосманизма например, или настъплението на албанския национализъм, който тревожи православните във всички балкански страни.
Търсенето на собствена идентичност при младите независими държави на Балканите също е процес, който изисква задълбочен анализ и осмисляне в зависимост от собствените ни интереси. Ако можем да ги дефинираме точно към днешна дата. Не е въпрос на дни, но е дестабилизиращ фактор, ако не го направим навреме. Имаме опит, имаме история, имаме ЕС. Нямаме време. Комплексите от незначителната ни международна тежест могат да се преодолеят, ако усилията са насочени предимно към региона, защото геополитическите процеси засягат близки до нас размирни области, където се пресичат интересите на големите играчи, а кървавите конфликти имат навика да се разпространяват с ефекта на доминото. Добросъседски двустранни отношения, без напрежение и провокативни сондажи, биха били добра основа за регионален мир и сигурност, особено когато всички на Балканите гледаме към Европа. Въпросът е тя да има силите да не ни обърне гръб точно сега, когато войната се използва от локални играчи за постигане на цели, често стъпващи на религиозно-етнически позиции, и по този начин влияят на световната политика. Да не говорим, че гражданите и у нас по принцип не искат нищо друго, освен силна, уверена и добра за живеене страна. Струва си да се направят усилия - заедно на Балканите и самостоятелно вътре в страната.
 
Можем да бъдем полезни с опита си на член на ЕС в процеса на "европейското бъдеще на Западните Балкани". Само трябва да по-активно да участваме в регионалния диалог на Балканите

 
Сърбия уверено е стъпила на европейския път

 
Дали неотдавнашната среща между премиера Орешарски и македонския му колега Груевски е крачка напред в двустранните отношения между София и Скопие?

 
На безпрецедентната среща на президентите на страните от Западните Балкани присъства и френският държавен глава Франсоа Оланд, който заяви готовност за посредничество при "решаването на всички отворени въпроси"