Качихме се на надежда, а пътят води към ада

Спокойно можем да перифразираме, че "Светът е Сирия". Светът отново е разделен в позиции, интереси, мотиви. Но редовите граждани май този път не са. Не и след Ирак и Афганистан. Не и след последствията от т. нар. арабска пролет. Онази пролет, която арабите уж направиха в името на демокрация и социални искания, като пометоха задържали се десетилетия диктаторски режими, но всъщност посяха ислямистки правителства. От Тунис, през Либия, та до Египет мюсюлманските братя или техни съмишленици изправиха Близкия изток пред дилемата управление според ислямски принципи или братоубийствени войни на етнорелигиозна основа. Друг е въпросът за играта на геополитическите водещи държави, които имат своя подкрепа сред едни или други страни от Залива или от ЕС поединично. Европа отново е разделена в усилията си за намиране на решение за Сирия, а редица наблюдатели подчертават, че някои членки на ЕС търсят спасение от вътрешните си проблеми чрез използване на военна сила в кървавия конфликт в Сирия. Сирия определено не е Мали, където целта оправдаваше средствата, но и насилието, и използването на химически оръжия не може да се приеме от което и да било общество.
Няма спор, че септември ще е горещ политически месец и темата Сирия ще е водеща. Тя определено е част от други геостратегически процеси с поглед към Евразия и дори Далечния изток, но на този етап общественото мнение е съсредоточено върху възможно използване на военна сила от страна на САЩ и останали по-малко поддръжници на идеята за решаване на сирийския проблем с външно участие. Войната винаги е била заклеймявана от хората по целия свят и те в крайна сметка винаги са били срещу правителства, които не са успявали да я предотвратят. Примерите в историята са достатъчно.
В ситуацията на помайване в Европа, категоричен отказ на британския парламент да приеме за изход войната, откритата подкрепа на Русия и неафишираната кой знае колко политика на Китай в Съвета за сигурност на ООН в полза на легитимното правителство в Дамаск, едва ли не само Турция със сирийската опозиция остава основен поддръжник на външна военната намеса в Сирия. Турция си има свои интереси в региона и не се отказва от амбициите си да играе водеща роля, изцяло с подкрепата на САЩ. Но е впечатляващо, че в Анкара вече се прави разлика между интересите и позициите на Турция и тези на ПСР (Партията на справедливостта и развитието) на премиера Ердоган. Стига се дори до позоваване на "говори се, че операцията с химическите оръжия е съвместна операция на САЩ, Израел и ПСР". Не само опозиционни лидери като Девлет Бахчели, лидер на ПНД (Партия на националистическото действие), смятат, че "хвърлянето на бомби срещу арабска страна ще бъде голяма грешка". Бешир Абдел Фатах, говорител в TRT, която от 2010 г. предава и на арабски език с цел разширяване на турското влияние в арабския свят, в ефир е изразил възмущение от позицията на Ердоган, поискал е извинение от негова страна и е подал оставка в знак на протест. Анализатори твърдят, че Ердоган и външният министър Давутоглу смятат, че "като започнат война със Сирия, ще могат да се спасят от улицата без изход, в която са се оказали". Те веднага предприеха действия за военна намеса в Сирия и е видно, че бързат. Веднага обявиха, че избухналите бомби около Дамаск са химически оръжия и че са дело на Башар Асад, т. е. търси се наистина път към война. Въпросът е защо.
Не е тайна, че в самата ПСР има разисквания по въпроса. Широката маса там счита, че с "мюсюлманска кръв не можем да останем на власт". Ескминистър Ертуглу Гюнай се оплаква, че "Турция взима страна в споровете при комшиите". Народният представител Едрис Бал се безпокои от политиката към Египет, а тихото мнозинство в ПСР в лични разговори споделя "качихме се на надежда, а пътят води към ада" (типично в духа на напевния турски  език и по традиция образното изказване на турците). Някои опозиционни дейци си позволяват да говорят открито, че "Ердоган и Давутоглу трябва да си дават сметка, че след като паднат от власт, ще се сблъскат с Висшия върховен съд". За тях лудият проект на Ердоган не е построяването на втори канал в Тракия, а намесата в Сирия. "За да остане на крака, всякакви лудории прави". Съвсем в унисон с общественото мнение, което в мнозинството си от 60% не приема военната намеса в Сирия, особено живеещите около общата граница. Те са и най-пострадалите от бежанските лагери и потоците доставки от страна на Турция към опозицията. Няма как да не си спомнят, че преди нахлуването в Ирак се казваше, че Саддам Хюсеин разполага с оръжия за масово поразяване, което по-късно се оказа манипулация, че иракските офицери са били предупредени за атаката чрез SMS-и, докато в Ирак по това време не е имало такива телефони. Същото като през 1991 г. при войната в Залива, когато по TV са се показвали корморани, удавени в петрол, и общественото мнение се е обработвало с цел подкрепа за военните операции след окупацията на Кувейт от Саддам, но всички знаят,че корморани в тези води няма. 10 г. по-късно се дава гласност на факта, че тези кадри са били от потънал френски танкер, разлял петрол, но не точно там. Но тогава в тази война загиват около милион мюсюлмани и това дава повод да се припомнят познатите похвати за печелене на обществена подкрепа. Някои експерти дори си спомнят, че през 2003 г. в турските телевизии за целта са били назначени американци, ветерани от виетнамската война, а сега "тази роля се изпълнява от войници на ПСР".
Дебати относно Сирия има не само у нас, в  ЕС, по света. Дебати има и в Турция, независимо, че общоприетото мнение е, че позициите на Анкара за Сирия и събитията в региона са твърди и непоклатими. И то в полза на опозицията в Сирия, за външна военна несимволична намеса там и в подкрепа на мюсюлманските братя в Египет. Интересното е, че за Сирия позицията на Анкара се подкрепя от Саудитска Арабия и Катар, основни инвеститори на турска територия. Но за Египет, другия ключов елемент от промените в Близкия изток, Турция и Саудитска Арабия са от различните страни на барикадата. Ердоган подкрепя мюсюлманските братя, а монархията - военните в Кайро. Има информация в турската преса, че и по тази причина Саудитска Арабия оттегля част от инвестициите си в Турция, а голяма част от икономическите постижения на съседката ни се дължаха и на тези арабски инвестиции. Погледите на Анкара сега са насочени към Катар, за да компенсира част от загубите в тази посока. Може би затова сериозните наблюдатели в района подчертават, че ПСР се намира в една опасна игра и в тази игра Турция е потънала до гуша. За момента Асад командва положението, а ако успее да изчисти Алепо, работата свършва и тогава химическото нападение ще остане в тежест на Анкара. Предстои да видим.
Самото химическо нападение дойде в момент, когато Асад е в подем и имаше успехи. Сега се налага създаденият още по времето на Хилъри Клинтън специален орган, съставен от американски и турски военни и разузнавачи, да се събира на заседания и да уточнява позиции, които не само че не са достояние на обществото, но и не са узаконени в Меджлиса като срок и граници на пребиваване на американските специални военни сили от този орган на територията на страната. Онур Йозмен, експостоянен представител на Анкара в НАТО, намира това за притеснително, ако наистани има американски специални части в Турция. Мартин Демси в свои изказвания не крие изпращането на такива служители в страната.
    По станала вече традиция президентът Гюл използва различни от премиера Ердоган думи, за да обоснове своите виждания за политиката в случая към Сирия. Той настоява за политическа стратегия, за продължаване на дипломатическите усилия. Казва, че не вярва една военна интервенция да има резултати в полза на Турция, ако няма изградена политическа стратегия. Предлага да се търси решение чрез политика и дипломация. Чрез тях да се отварят врати. В допълнение посочва, че Русия и Иран трябва да "бъдат ангажирани по един или друг начин". Отново играта на доброто и лошото ченге, но словата на Гюл са балсам за голяма част от турското население. Независимо че президентът винаги е казвал, че Анкара не може да стои извън Сирия поради хаоса там, не може да стои отвън, за да се спре възможността за хаос в региона. Пък и кюрдите са проблем за Анкара, независимо дали са в Турция, Сирия, Ирак и т.н.
    За ситуацията в региона може да се съди и по някои разпространявани в интернет информации като забраната да се ядат домати от мюсюлманите, "защото те са християнска храна". Някаква салафитска група, Народна египетска ислямска асоциация, призовава своите последователи да не ядат домати, защото, като ги разрежеш, формата им приличала на кръст, а това навявало на мисълта за  Св. Троица, докато Аллах не е троен и т. н. в този дух. Смешно е, но сигурно ли е, че призивът тази информация да се предава от човек на човек няма да намери благодатна почва? Какво знаем за тези общества и проблемите им, за да ги учим на демокрация? Не точно ние, но съюзите и обществата, към които принадлежим. Кой може със сигурност да твърди, че светското, това, което ни е познато и близко, може да се справи с принципите на ислямизма, който се разпростира в близките нам региони? Значи ли това да се откажем да търсим път едни към други, и то в полза на народите? Едва ли, но пътят все още се търси.
Войната не е добро решение. Дори в името на благородни цели. Дано има желаещи и можещи да останат в историята като истински миротворци. Ние си знаем поговорките и "барабар Петко с мъжете" може и да ни бъде обица. Надеждите умират последни, нали?