Девети ли ни раздели, или си бяхме разделени?

Зададе ли се Девети септември, тръгват с нова сила и препирните относно ролята му в нашата история. Може много да се спори дали датата разделя хората, или тя е само поредният повод да се афишира съществуващото толкова отдавна, че чак изглеждащо изначално, разделение в обществото ни. За запознатите с фактите обаче няма никакво съмнение, че непримиримите различия не водят зараждането си от есента на 1944 г. Към този момент ние вече сме разделени, и то не на думи. България е в хитлеристката коалиция, безумно е обявила война дори на САЩ и Великобритания, а част от населението, особено свързаната с властта, подкрепя това. Друга, все по-нарастваща, се опълчва срещу тази вредна за страната ни политика, в много случаи - и с оръжие в ръка. Властта тика несъгласните в затвори и концлагери, реже партизански глави и не се свени да убива дори деца. На Девети антифашистката съпротива у нас, подкрепяна от СССР, САЩ и Великобритания, побеждава, а виновниците за обвързването ни с нацистка Германия и фашистка Италия са осъдени.
Впрочем разделението ни тръгва много преди Втората световна война. На 9 юни 1923 г. е извършен преврат, не от комунистите, както днешното невежество би помислило, срещу законното правителство на Стамболийски. Отрязаната глава на премиера е сложена в тенекиена кутия и пратена в София. В отговор избухва Септемврийското въстание, което е удавено в кръв. Правителствените войски и цивилните доброволци от шпицкомандите предприемат масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Избивани са дейни комунисти и земеделци, дори и да не са участвали във въстанието. "Клаха народа, както и турчин не го е клал!", пише Антон Страшимиров. Следва атентатът в катедралния храм "Света Неделя" и "белият терор", който унищожава голяма част от цвета на българската интелигенция.
Всичко това е история, чието място обаче не е само в учебниците. Ако се знае и помни, историята може наистина да бъде учителка на народите, както още в древността съветва Херодот. Но ако се забравя или преиначава, има опасност да бъде преживяна отново, и то не в добрите, а в лошите си страни. И да се потвърди изводът на Хегел как историята учи, че никой не се учи от нея. И около сегашния Девети мнозина от онези, които са в плен не на фактите, а на пропагандата, внушаваха на висок глас, че БСП още не се била извинила. Тя го стори многократно - и с официален документ, и то още в началото на прехода, и по много и различни поводи. Първанов още в първите си дни като председател на партията поднесе венец пред паметна плоча на репресирани от предишния режим, докато лидер на дясна партия още не е сторил същото пред гроба на убит партизанин например. Трябваше да дойде легендата на рока Роджър Уотърс, за да покаже как се засвидетелства уважение към участници в антифашистката съпротива. Депутати от левицата стават в парламента, когато се почита паметта на убити след Девети, докато десните не позволиха минута мълчание дори за Вапцаров.
Донякъде е разбираемо, че десните са без очи за хубавото в епохата на социализма. Защото дясното има ум, но няма сърце. То изгражда политическа визия, знае личния си интерес и преследва осъществяването му, представяйки го за всеобщ. Хората, които мнозина наричат обикновени, го вълнуват дотолкова, доколкото може да ги впрегне в проектите си и да присвои част от онова, което те създават. И за да не се влошава положението им чак до такава степен, че да тръгнат на бунт срещу системата. На историята обаче десните биха могли да погледнат не толкова пристрастно. Могат поне веднъж да се изкажат публично срещу двете национални катастрофи по времето на цар Фердинанд. Или срещу убийството на Стамболийски, на Гео Милев или Йосиф Хербст. Срещу съюза с Хитлер. Ако смятат себе си за продължители на идеите и традициите на тогавашните десни, са длъжни да го сторят. И да се извинят, както социалистите се извиниха не само за някои от своите дела, но и за грехове на предшествениците си. Ако пък гледат на себе си като на резултат от непорочно зачатие, ако наистина не са свързани генетично или идейно с някогашните десни, би им било дори по-лесно, защото очакванията към тях ще са не да се извинят, а да кажат единствено: "Съжалявам!" Тази дума обаче изглежда най-трудната, както знаем не само от песента на Елтън Джон.
Връщането към историята има смисъл само ако черпим поуки от нея. Ако сетивата ни са в състояние да виждат и хубавото, и лошото, а не единствено онова, което ни се иска. Ако емоциите ни позволят да признаем пред всички и едното, и другото. И ако разумът ни е способен да внедрява в настоящето и бъдещето доброто, независимо дали то произхожда от нас, или от опонентите ни. В противен случай няма защо да обвиняваме Девети. Ние сме разделени много преди тази дата и, уви, ще си останем такива и занапред.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info