Аргументът "69"

Заглавието е донякъде подвеждащо, защото в текста става дума не за пози, а за позиции. И за отговорности - реални и натрапени. Почти четвърт век лявото устоява на хулите за предишните 45 години. Пое вината и се извини за престъпленията в този период. Същевременно не се отказа да изтъква като принос постигнатото. Няма причина да се откаже. И не защото е безсрамно и нагло, неспособно на покаяние и на посипване на главата с пепел. А тъй като животът е не само черен или само бял, в него има плюсове и минуси. И когато положителното в оценките за времето на социализма надделее, дясното излиза от равновесие.
Така беше, когато хилядите участници в организираната от БНТ анкета определиха 9 септември 1944 г. като най-значимото събитие за страната през ХХ век. Така се случи и сега, когато социолози обявиха, че дори сред младите всеки пети желае да живее в епохата на Тодор Живков. И това няма как да се обясни с внушаваната в подобни моменти изостаналост и назадничавост на българите спрямо другите източноевропейски народи. Напротив, според вашингтонския проучвателен център "Пю" най-голямо е разочарованието от днешните реалности в Унгария - 20 години след падането на социализма цели 72 на сто заявяват, че капитализмът е направил живота им по-лош. Спрямо годините непосредствено след началото на прехода сега одобрението на преминаването към пазарна икономика и демократично управление у нас е намаляло с 24 процента, в Украйна - с 42 на сто, в Унгария - с 34, в Литва - с 26 на сто.
На фона на огромните средства, влагани за пропаганда срещу предишния строй и за възхвала на неолиберализма, този спад в подкрепата за новия капитализъм е крупен неуспех на дясното. С гръм и трясък се провалят аргументи от типа на този колко унизително било преди да се чака за жилище. Да, чакаше се и това дразнеше по-заможните, но пък лишаваше парите от главната им привилегия - не само да пререждат, но и да бъдат всевластен господар. Самият термин "чакане" предполага, че след известно време ще има и получаване. И това не е голословие, а тъкмо обратното - тогава България се нареди сред първите в световните класации по процент от населението, притежаващ собствено жилище. Хиляди са готови и сега да чакат, но няма такава институция, в която да се запишат. Който има пари, строи, купува и живее толкова нашироко, че чак хеликоптерите на НАП влизат в преразход на гориво, когато им се налага да прелитат над луксозните комплекси от затворен тип. А който няма, не може дори да чака - до такава степен е лишен от перспектива. Това няма как да породи възторг у онези, обречени от новото време да преминат живота си под наем и назаем.
Катастрофираха и много други клишета за предишния строй, например твърденията, че образованието и здравеопазването не били безплатни. На когото сега се наложи да намери пет хиляди за операция, от които здравната каса поема само хиляда, няма как да не си даде сметка, че това преди му е излизало без пари. Разбира се, разходите е поемала държавата - същата, която днес е толкова критикувана, че е принуждавала гражданите да чакат за кола. Принуждавала ги е, но не защото е лоша, а тъй като е смятала здравето за по-важно и е насочвала усилията си в тази сфера. Както и в образованието, в почивното дело, в ниските цени на отоплението и осветлението.
Още по-кахърен за дясното е фактът, че едва четири на сто от живелите при социализма го споменават като травматичен спомен. Това сочат изследванията например на проф. Евелина Келбечева от Американския университет в България. Дори при българските турци процентът на травматичното изживяване на възродителния процес е почти равен на одобрението за Живков. Още по-любопитно, но не и неразбираемо, е, че даже сред многобройните нашенци, живеещи днес по света, най-романтичният период в историята ни е Възраждането, а най-щастливият - Освобождението от османско иго. А не примерно периодът след промените.
Всичко това показва, че дясното е на прага на провала в опитите си да наложи своето обяснение за социалистическия период. Навярно затуй сега се е вкопчило като удавник за сламка в аргумента "69". Което ще рече, че левите трябва да отговарят не само за предишните 45 години, но и за последвалите ги вече 24. Сигурно затова се връщат към лозунгите от началото на прехода, скандирайки "червени боклуци", танцувайки "последен валс" и забивайки "последните пирони в ковчега на социализма". Връщайки стилистиката на едно отминало време, десните се опитват да черпят сили, но всъщност изваждат на показ своята слабост. Защото няма как да се забрави, че не само няколко пъти бяха на власт през "допълнителните" 24 години, но и че тъкмо в техните мандати бяха сринати земеделието и индустрията, загубени пазарите и разпродадени за дребни суми предприятията. Вината за уродливия ни капитализъм не е изцяло тяхна, но е достатъчно голяма, дори най-голяма. Ето защо опитите им да се представят за вода ненапита не могат да бъдат успешни. Особено пък с аргументи, напомнящи повече пози, отколкото позиции.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info