Крачка назад за политическия ислям?

В дните на постигната от Русия и САЩ глътка миротворчески въздух по отношение на конфликта в Сирия, и то след доста оспорван виновник за химическата атака, наблюдателите по цял свят заляха публичното пространство с коментари по една друга основна тема, свързана пряко с тези събития, а и със свалянето на египетския президент Морси. Заглавията са от "Провал на политическия ислям", та до "Неудържимият възход на политическия ислям". Няма нужда човек да е кой знае какъв експерт, за да прецени от коя страна е даденият автор и чии позиции защитава.
Западни анализатори акцентират върху тъжния извод от управлението на Морси в Кайро, че в Близкия изток демокрацията и политическият ислям са несъвместими. Други подчертават, че случилото се в Египет със свалянето на Морси и продължаващите протести не е просто противопоставяне на общност от вярващи срещу модерна светска национална държава, не е ислямистки морал срещу лични свободи, а е нормално следствие от приложено управление на политическия ислям. Онзи политически ислям, който дава политическо прикритие на всичко недемократично и изповядва ценности, които не се споделят от светски настроените арабски общества. Но дали със свалянето от военните на правителството на ислямиста Мохамед Морси може да се обяви краят на ерата на политическия ислям? Или е просто провал на ислямистите да управляват ефективно и новаторски в съзвучие с демократичните правила, както обещаваха? Дали ако го няма Асад в Сирия, няма да дойдат на власт "Ал Кайда"/"Ал Нусра", които са обявени за терористични организации, както бяха "Мюсюлманските братя" доскоро? Може просто в крайна сметка да се стигне до участие в управлението на представители на "Мюсюлманските братя" и това да доведе до нежелана промяна на обстановката. И вътре в страната, и навън. Примерите от Египет, Тунис и Либия са красноречиви. Това са част от въпросите, на които се търсят отговори. А отговори трябва да има, защото се отнася до съдбата не само на Близкия изток.
В същото време в част от медиите в Турция, които са съпричастни към политиката на премиера Ердоган, се посочва, че протестите в Египет срещу управлението на "Мюсюлманските братя" начело с президента Морси не означават, че египтяните искат да се отърват от политическия ислям. Нямало основание да се приема, че политическият ислям е издъхнал. Напротив, той е идеология, която доминирала в цялата страна и всъщност населението продължавало да иска религиозно правителство с ислямска идентичност и дневен ред, но някак комбинирано с демокрация. Съвсем в унисон с официалната подкрепа на Турция за "Мюсюлманските братя" и яростната й съпротива срещу намесата на военните за отстраняването от власт на Морси. Опозиционно настроените медии пък отстояват тезата, че неуспехите на "Мюсюлманските братя" не само в Египет се дължат както на липсата на каквито и да било демократични принципи и светски опит, така и на скоростното въвеждане на крайни шиитски правила в държавното законодателство, които ограничават личните права и поставят жените и малцинствата в неравностойно положение. Някои предлагат да се търси начин за създаване на нови политически движения, които вярват в отделянето на религията от правителствата, но при всички случаи да се запази респектът към вярата, поне в близко бъдеще.
Както и да коментират събитията в Египет обаче, турските анализатори са категорични, че Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) са останали едва ли не единствените, които осъждат военния преврат. Някои от тях считат, че Ердоган е смятал Морси за своя идеологическа реплика и това е причината да има такава безмерна реакция. Въпреки че не е изправен пред преврат в самата Турция, Ердоган не може да не си дава сметка, че съществува възможност да остане сам в региона като идеология. Да изпитва и известна доза страх. А може и да е просто желание да избяга от връщането към установени в миналото демократични принципи вътре в самата Турция и да търси извън страната идеологически, т. е. ислямистки съюзници. Протестите в самата Турция извадиха наяве симптомите на разединение в самото турско общество по отношение на пълзящото ислямизиране на страната. Сигурно това е и причината да се отделя специално внимание на проблемите, свързани с исляма, съответно ислямофобията, която бе основна тема на проведена тези дни в Истанбул международна конференция. Там вицепремиерът Бюлент Арънч заявил, че идеята за несъвместимост на исляма с демокрацията е елемент от натиск на дадени държави, които искат размирици, и това е идеология на омразата, която се промотира чрез ислямофобия. При положение, че "мюсюлманите са демократи по натура" и че "няма нищо в исляма, което да пречи на мюсюлманина да бъде демократ". Според него ПСР е рядък пример за такава комбинация, тъй като в устава й е записано, че е "консервативно-демократична партия".
След 11 септември обаче светът е определил исляма като общ враг и мюсюлманите са били държани отговорни за терористичните атаки по света, т.е. целта е да се наруши имиджът на исляма. В писмено приветствие към конференцията премиерът Ердоган посочил, че "ислямофобията е опасна така, както расизмът и антисемитизмът" и "никоя от свещените религии не поддържа тероризма и затова е толкова обезпокоително, че ислямът се свързва толкова често с тероризма". Това не е ново негово твърдение, но е показателно, че се прави точно в момент, когато светът е настръхнал от случващото се в Близкия Изток и новите масови протести в страните, където ислямистки правителства дойдоха на власт след избори. Насилието не само продължава, но и се разрастват етнорелигиозните битки, които сриват още повече арабските страни. Наблюдатели предсказват, че бъдещата политическа битка в страните от Арабската пролет ще бъде не по плоскостта светско-религиозно, а по линията ислямско-ислямско, т.е. умерен-краен ислям или шиити срещу сунити и т.н. Да не говорим за Сирия. Да не говорим за опасността от терористични атаки по целия свят.
Да се обвинява светът в заговор срещу исляма, по-точно политическия ислям, е меко казано недалновидно. Въпреки провала на управлението на "Мюсюлманските братя" в Египет. Самите те след десетилетия на преследване в арабските страни считат по-голямата част от обществото като враждебна на каузата им. А тази част е именно светската. По-лошото е, че те се оказаха некомпетентни управници, без оригинални икономически идеи, без административни умения и не осигуриха обещаните работни места и социални услуги. Няма спор, че ще останат участници с роля в политическия живот на арабските страни, но имиджът им е сериозно накърнен. Да се разчита на финансова помощ от чужди страни или на идеологическа подкрепа и модел на управление от страна като Турция, се оказа кратковременна победа. Още повече, ако застрашиш светската същност на страна като Египет, въвеждайки крайни ислямистки правила в законите на страната. Именно това принуди либералната опозиция в страната да призове военните към т.нар. преврат, който по принцип се приема за недемократично действие. Но светът като цяло го прие. Сляпа политическа амбиция, крайни радикални действия, които съвременните хора трудно ще преглътнат, независимо от религиозната си принадлежност. Няма как политическият ислям да не е разтревожен от обърнатото срещу него народно недоволство. "Мюсюлманските братя" наистина се превърнаха в черна марка за политическия ислям като цяло, независимо че съществуват още от 1928 г. като ислямистка организация. Имат клонове в Палестина, Йордания, Сирия, Тунис и Мароко. Влиянието им е налице, независимо от египетския провал.
Явно борбата между ислямисти и светски ориентираните националисти в региона е нещо повече от културен сблъсък и някои просто казват, че това е въпрос за "бъдещето на арабската идентичност и арабското бъдеще". А че след Арабската пролет процесът на демократизация в Близкия изток се спъна, няма спор. Спорно е в турските среди доколко решението да се премахнат занаятията по философия в богословски факултет в Турция и да се увеличат часовете за основни ислямски познания може да доведе до обединение на нацията в името на една идея. Това си е вътрешен въпрос на Турция, но процесите са симптоматични. Независимо че изявени арабски интелектуалци са на мнение, че овластените ислямисти ще си отидат, така както е ставало с националистите и всякакви други представители на светски общности, но ислямът ще остане, тъй като е "духът на арабската нация". В случая обаче не става въпрос за исляма като религия, а за онзи политически краен ислям, който използва религията като оръжие за постигане на определени политически цели, несподеляни от голяма част от народите в региона. На практика се оказа и че самият политически ислям с всичките му разновидности може да бъде припознат от представители на велики сили за постигане на цели, които нямат нищо общо със социалните искания на арабското население. В такива случаи се казва, че опитните политици от позицията на геополитиката трябва да мислят кое е по-опасно за света и демокрацията и там да действат, без помайване.
Ако "Мюсюлманските братя" в Египет не бяха подценили основното правило на подадената ръка към опоненти и светската част в обществото с цел измъкване от тежка икономическа ситуация, ако не бяха надценили ролята на собствената си религия, ако не прилагаха откровено крайно твърди методи, дори насилие, за насаждане на собствени ислямистки идеи, ситуацията в страната нямаше да е сегашният хаос. Нямаше да е нужно търсенето и на външна помощ за разрешаване на вътрешни проблеми. Надценяването води и до неправилно преценяване на ситуацията. А от това винаги се възползват външни сили. Уроците не са само от историята.