Повече Европа чрез нов манталитет?

Неотдавна в Триест се състоя първият по рода си, както го нарекоха, крайграничен и многостранен диалог с граждани на Италия, Австрия, Словения и Хърватия. След констатирано от редица наблюдатели активиране на отношенията между страните от региона и изразената заявка за редовна среща на лидерите на тези страни, не е странно, че се проявява интерес към амбицията за по-добро координиране на позициите на четирите страни членки на ЕС, от които 3 са в еврозоната. Проблеми за дебат и решаване явно има, особено след като в годишното си, последно за мандата му, обръщение за състоянието на ЕС Жозе Барозу спомена върховенството на закона като една от все по-често застрашаваните европейски ценности. Според него това е едно от предизвикателствата на ЕС, което може да се реши само с политически съюз, който за момента не се вижда на хоризонта. Вероятно затова председателят на ЕК обяви, че ще се излезе с конкретни предложения за създаване на единен механизъм за спазване на върховенството на закона от всички. Именно това се оказа и основна тема на срещата-диалог в Триест, в която важен участник бе не кой да е, а г-жа Вивиан Рединг, зам.-председател на ЕК.
Ние заедно с Румъния влязохме в ЕС при действие на Механизма за сътрудничество и проверка. Сега ни няма на срещата в Триест, но си знаем, че този механизъм ни е бил наложен заради наличието на корупция и организирана престъпност, за които никой не се наема да твърди, че сме се излекували от тях. Но и не ни се казва в стил "право куме, та в очи", че сме отделна категория страни членки. Сигурно защото сами си го знаем. За някаква балканска утеха могат да ни служат думите на г-жа Рединг в Триест, където тя не скри, че се е "почувствала предадена от Хърватия", защото е считала, че тя се движи в правилна посока и е настоявала за нея да не се прилага механизмът за България и Румъния. Просто загуба на доверие и то само защото в Загреб 2 дни преди приемането в ЕС бе приета поправката "Перкович". Поправка, която ще доведе до санкции от страна на ЕС, но и която доказа, че национално правителство, в случая в лицето на премиера Зоран Миланович, може да отстоява позиции пред ЕС и да не демонстрира готовност за отстъпки, ако счита, че националните интереси са други. "Хърватия не е птичи резерват, а държава и аз няма да позволя някой да бърше пода с Хърватия." Това са думи, които някак не можем да си представим казани от наш премиер. Друг е въпросът кой крив, кой прав, кой работи за нов или друг мандат и дали поправката "Перкович" наистина ще запази кадри за действия от преди 2002 г., на които Хърватия държи да не бъдат санкционирани по никакъв начин от  ЕС.
Сигурно могат да се преглътнат санкции като спиране на финансиране за подготовката на Хърватия за членство в Шенген, но при всички случаи това ще остави привкус за неудачност - болест, от която България и Румъния не могат да се отърват все още. Казусът "Перкович" може да се отнесе и към миналото, а то е неизменен спътник в живота на Балканите. Дори Хърватия и Словения да се стремят да гледат повече на Запад. На Запад, но и с едно око към бившите юго-републики. На среща почти по същото време на диалога в Триест с премиера на Македония Никола Груевски, хърватският министър-председател е обещал пълна подкрепа за започване преговорите за членство в ЕС, обещал е не само помощ за решаване на проблеми в областта, например, на правосъдието и независимостта на медиите, но е демонстрирал добър урок за твърдост спрямо Брюксел и критиците на правителството. Нещо, което е било балсам за "изтерзаната" душа на македонския колега, който не намира начин да реши проблема с десетилетния спор за името с Гърция и се налага да отстоява за пореден път "своята" история във връзка със злополучната балканска изложба в Белград, където под портрет на Гоце Делчев и знамето на Крушевската република стоят неотговарящи на историческата истина надписи. Случаят е известен на българската общественост, но не стана ясно какви надписи е имало на същата изложба месеци по-рано в Любляна, защото това е пътуваща изложба и престои да идва и у нас. При всички случаи ние, на Балканите, си оставаме в плен на миналото, дори и нашите учени от БАН заедно с македонските си колеги вече седмици да преговарят и да се убеждават взаимно в исторически факти, които не променят закодираните им позиции.
В това време Европа, която продължава да се гърчи в кризата, най-вече дълговата, неизменно гледа напред и чрез Барозу говори, че е дошло време да се промени дори манталитетът. Говори за бъдеще, в което рисковете са повече политически, отколкото икономически, защото липсва стабилност и решимост. ЕС трябва се извиси отвъд икономиката, защото не става въпрос само за пазар, а и за ценности, които се основават на политически, социални и икономически стандарти. Дори и това да се нарича социална пазарна икономика. Разделената в дебатите Европа за това дали интеграцията е довела днешните проблеми, или малката интеграция ги е увеличила, не спира да търси пътищата за изход от ситуацията. Няма как да не се отчете, че лошото управление на публичните финанси на национални правителства и безотговорното поведение на финансовите пазари са причина, а "европеизирането на провалите и национализиране на успехите" не са правилен подход при дебатиране. Барозу казва, че "Европа не е създала проблема, Европа е жертва на проблема и е част от решението. ЕС не е външна сила, а е резултат от демократични решения, взети от европейски институции и страните членки". Само дето гражданите от новите страни членки разчитат повече на Брюксел да реши собствените им проблеми, защото националните правителства решават на парче конкретни казуси, които често са с лично партийни интереси.
В старите демокрации доверието към институциите на ЕС е в постоянен спад и там очите са обърнати преди всичко към националните правителства. Проучване в Германия за обществените нагласи констатира, че ЕП и ЕК се ползват с около 30% одобрение от страна на гражданите, докато националният парламент и правителство имат 44-45% доверие. Оказва се, че Бундесбанката, както и ЕЦБ имат също спад в доверието от страна на германците. Гражданитие на Германия все повече предпочитат по-малко Европа и може би това е причината Меркел да прави изказвания, че е възможно някои правомощия на Брюксел да се върнат на националните правителства на страните членки. Съвсем в унисон с усилията на някои европейски политици като британския премиер Камерън и и холандския му колега Рюте да децентрализират правомощия от ЕС към национално, дори регионално и локално ниво. Дали това няма нещо общо и със стремежите на страни като Австрия, Италия, Хърватия и Словения да търсят диалог на регионално ниво в рамките на ЕС за решаване на европейско-национални въпроси? По подобие на Вишеградската четворка, която се стреми да съгласува действия и политики по важни европейски въпроси? Около 60% от германците считат, че националните парламенти трябва да имат повече правомощия да блокират нежелано европейско законодателство, особено когато става въпрос за субсидии за регионално развитие. Такива изследвания носят и изненади като тази, че повече от 50% от германците са против напускането на ЕС от Великобритания, но определят Франция за "по-естествен съюзник". А Европа знае, че Меркел чува съгражданите си и това й носи добри дивиденти.
Ние можем само да си задаваме въпроси кой, кога и как следи европейските и съседски процеси, дали съумява да реагира навреме, дори изпреварващо, и какви са позициите ни в дебатите на различно европейско ниво. Като член на ЕС дали успяваме да го използваме в достатъчна степен, защото в Съюза има институции, които се грижат за опазване на европейските стандарти. Щом Механизмът за сътрудничество и проверка все още действа, значи при нас има неща, които не са на ниво и само от нас зависи да бъдем достатъчно убедителни, за да докажем, е възможно премахването му. Може би лансираната от Барозу идея за създаване на общоевропейски механизъм, който ще следи дали върховенство на закона се спазва от всички страни членки, ще замени механизма. Може да се съвместят, но това едва ли ще покрие проблемите, пред които стоим. Определено най-острият от тях е разделението в обществото, което не е от вчера, но е по-голямо от всякога. Насаждането му съзнателно по всички въпроси и проблеми на хората допълнително усложнява ситуацията с икономическата, а у нас и духовна криза. Да се говори за монополи и олигархия, не е достатъчно. Да се работи за промяна на начина на мислене, е сигурно обречено на неуспех, но е наложително, за да се сме в унисон с идеята на Барозу за промяна на манталитета като условие за намиране на правилното решение. Не става само с пазене на историята, а и с националноотговорни позиции по актуалните въпроси на времето, в което живеем и в съюзите, където членуваме. Това би бил прагматичният подход.