Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Септември 2018 | Сряда
 
вход регистрирай се

Общество

Наследството на СДС

Битката за дясното изглежда с неясен, но и с безинтересен изход за мнозинството от българските граждани

Боян Балев

5. Октомври 2013 , брой: 231   2644   0
Снимка
Организиран от Реформаторския блок алтернативен дебат срещу актуализацията на бюджета
Снимка БГНЕС

Протестите срещу правителството от борба за сваляне на "червените боклуци" от власт прераснаха в две други стълкновения - за наследството на дясното и за спечелване на европейските избори през май 2014 г. от Европейската народна партия. Двете сили в битката за дясното - ГЕРБ и Реформаторският блок, насъскват протестите, водени от своята убеденост, че времето и стабилизирането на кабинета "Орешарски" работят против тях.
От встъпването в длъжност на новото правителство електоралният потенциал на ГЕРБ постоянно намалява. Ако това движение продължи със същите темпове, в началото на 2014 г., в навечерието на евровота, партията на Бойко Борисов може да стигне нива на подкрепа от порядъка на 10%. На практика никаква предизборна кампания не може да доведе герберите до изборна победа от толкова ниска база.
Кампанията ще бъде още по-трудна за Борисовата партия, защото за първи път след 2009 г. МВР и държавната администрация няма да работят за ГЕРБ, ако правителството на Орешарски не падне и Плевнелиев няма възможност отново да състави служебен кабинет. По тази причина и предсрочните избори са заветната цел на Борисов и Цветанов, а последните им изказвания и действия показват, че те са

отчаяни и готови на всичко

за да я постигнат.
Не в по-изгодно положение се усещат и лидерите на Реформаторския блок. Досега в годините на прехода съдбата на партиите, веднъж изпаднали от парламента, е била винаги нерадостна. На този етап верни на дясното социолози дават на "новия СДС" резултат, сравним с този на ДПС. Дали обаче силите на партиите са достатъчни, за да запазят влиянието си след 4 години извън парламента, е въпрос с неясен отговор. Спадането на популярността на ГЕРБ би трябвало да подобрява в някаква степен техните позиции, но на този етап ефектът на скачените съдове не работи. Освен това загубилите централната власт гербери имат позиции в местната власт несравнимо по-силни от тези на Реформаторския блок.
Не бива да се забравя и обстоятелството, че старата десница се обедини само защото нямаше вече какво да губи или да дели без парламентарно представителство. На тази основа Борисов и Цветанов през последните 4 години показаха, че могат да разбият и най-дребното дясно на още по-дребно, а сега ще са още по-мотивирани да го правят.
Битката за дясното при тези алтернативи изглежда с неясен, но и с безинтересен изход за мнозинството от българските граждани. Парадоксалното в случая с българските десни партии обаче е, че техен основен проблем не са нещата, които ги разделят. Напротив,

смяната на политическите фасади

- заглавия на партии и имена на лидери, е помагала на десницата да разполага със сериозно представителство във всеки парламент след 1997 г. и в този смисъл може да се разглежда като нещо позитивно. Големият проблем на българската десница са няколкото принципни положения в политиката на партиите, които ги обединяват.
Основната обща черта на десните партии в България е "верността им към евроатлантическите ценности". Под тази, на пръв поглед нищо не означаваща, формулировка се крият няколко неща. Водещо и основно е безпрекословно подчинение на линията на американската външна политика и стриктно следване на американските интереси както на територията на България, така и в областта на отношенията с трети страни. Последното означава възприемане на американските външнополитически позиции изцяло, дори когато те не съвпадат с европейските. Ситуациите, в които се наблюдава разнобой между САЩ и Европа, са най-нежелани за родната десница и обикновено предизвикват серия от комични политически пируети, целящи родните десни "трибуквеници" да са завъртени едновременно към всички евроатлантически партньори.
Ако обаче външната политика на българската десница носи на мнозинството наши съграждани преди всичко унижение, то действията им в социално-икономическата област имат тежки последици за материалното битие на българите. Тук отново проблемът произтича директно от безапелационното приложение върху страната ни на една "евроатлантическа" политикономическа матрица.
Дебатите около актуализацията на бюджета консолидираха всички - от президента през ГЕРБ до Реформаторския блок, и те заедно, като един, се хвърлиха да бранят последния бюджет на Симеон Дянков, последния остатък от социално-икономическата политика на ГЕРБ, която предизвика февруарските протести. Това обаче не бе консолидация просто около Дянков и Трайков като любимите министри на сините партии в правителството на ГЕРБ. Става въпрос за

проектирана отвън идеологическа консолидация

около политиката на тотална приватизация, оттегляне на държавата от икономиката и от отговорността й за общественото развитие, битието и жизнения стандарт на българските граждани.
Под обобщеното заглавие "неолиберализъм" още от времето на Тачър и Рейгън европейската и американската десница работят за връщането на световната икономика и политика към битието й отпреди Великата депресия - преди 30-те години на ХХ век. Като повод, освен разпадането на Съветския съюз, се използват процесите на глобализация, които правят икономиките трудни за управляване на национално ниво от държавата. На базата на тези проблеми десницата ревизира цялата кейнсианска революция в политикономията.
Връщането към ниските данъци, ограничаването на държавната намеса в икономиката и новото развихряне на пазара обаче са само върхът на айсберга на тази политика, която между другото бързо доведе до нова голяма криза, подобна на Великата депресия. Големият проблем за държави като България е, че тази политика включва особена форма на неоколониализъм, в който са въвлечени малки, бедни и слаби страни като нашата.
Дори в рамките на Европейския съюз политическите наследници на елитите на колониалните империи, консолидирани най-вече в Европейската народна партия, налагат политикоикономически модел, при който новоприетите страни членки заедно с държавите от Южна Европа се превръщат в

икономическа периферия

и терен за експанзия на големите корпорации преди всичко от Германия и Франция.
Налага се едно разделение на труда в рамките на ЕС, при което бедните Юг и Изток осигуряват евтина работна ръка и пазар за корпорациите на богатия северозапад. В резултат разслоението в съюза се задълбочава - бедните стават по-бедни, а богатите - по-богати.
Проблемът обаче отново рефлектира върху икономическия елит на съюза. За да може икономиката и респективно печалбите на корпорациите да нарастват, по-бедната част на Европа трябва да купува стоките и услугите на по-богатата, за което обаче тя няма пари. Формира се порочен кръг, в който европейските банки дават кредити на европейските бедняци при високи лихви, за да могат последните да купуват стоките на богатите. Когато бедните вече не могат да плащат кредитите си, създателите на порочната система най-нагло им "размахват пръст" и обясняват как щели да спрат да "плащат сметката". Но господата от Брюксел, Берлин, Париж, Лондон и т.н. много добре знаят, че ние сме им не по-малко нужни, отколкото те на нас, защото извън пазара на ЕС конкуренцията на Китай, Япония и други страни е жестока.
Пазарите на бедната Източна и Южна Европа са тези, които движат икономиките им напред. Това, което те упорито не искат да разберат, е, че благоденствието на Западна Европа минава през високия жизнен стандарт на южната и източната част на съюза. Колкото по-богати сме ние, толкова по-богати ще бъдат и те. Перспективата на Европа не е в приравняването на германските заплати с българските, а напротив - в изравняването на българските с германските.
Тази проста житейска и фундаментална икономическа истина, че, първо, трябва да дадеш, за да получиш, убягва в последното десетилетие на европейските лидери и тя е основната причина за икономическия и политически застой на съюза. Със сигурност вината за провала на ЕНП в управлението на ЕС не е само и единствено на Барозу, Меркел или Саркози. Факт е обаче, че те, въпреки усилията си, стопираха развитието на Европа.
Съюзът има

нужда от ново лидерство

от нов Жак Сантер, който отново да придвижи интеграцията напред, за да върви напред и европейската икономика. С настоящите си политикономически възгледи, докарали настоящата глобална криза, европейската десница е неспособна да води Европа напред, но ще се опита да задържи властта на европейските избори през 2014 г., опирайки се на медийната олигархия.
В цяла Европа, както и в България, 99% от медиите и информационните потоци се контролират от 0,5% много богати хора. Битката за следващия Европейски парламент ще бъде тежка. В България тя вече започна и от нас зависи дали догодина в Европа ще има промяна или безвремието ще продължи още пет години.
 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"