Необратимо ли е разделението?

Вече и на слепите, и на глухите е ясно, че сякаш наистина живеем сред две враждуващи общества. Сред ескалиращо напрежение и омраза, която е изписана по лицата ни. Омраза, която се изкрещява с повод и без повод. Живеем сред противопоставяне, което е по всички линии на т.нар. обществено мнение. Дали между привърженици на леви и десни идеи, дали между русофили и русофоби, дали между политици от всякакъв калибър или столица срещу провинцията... Истината е една - вече никой не вярва на никого и всеки е убеден, че всичко в държавата става задкулистно, т.е. непрозрачно.
Някои определиха периода като демократична олигархия. По-важното за бъдещето на държавата ни е, че сме свидетели сякаш на кампания за разделение сред народа. Пропастта вече не е само между бедни и богати, а и между народ и партии, между столица и силно премълчавана феодализирана провинция, дори между протестиращите. Кой в какво е убеден, е допълнителен въпрос. Основното е, че някак сме се отклонили от пътя на съединението, който единствен може да реши проблемите ни в настоящата икономическа и духовна криза. И да реформира онази система, която през последните 23 години се нарече демократична и европейска, но на практика реши само теснопартийни интереси и остави за хората алтернативата

"всеки се спасява сам"

Който продължи да вярва, че "и сам воинът е воин", взе еднопосочен билет и се насочи към терминалите. Онези терминали, които родители и баби всекидневно заливат със сълзи, но не отронват и дума за спиране. Защото от вътрешни спорове, конфликти, скандали, недоразумения и разминавания на всички нива и по всички посоки никой не успява да формулира онази идея, която ще е обединяваща. Която да посочи какво трябва да се направи, за да спре не само разединението, но и да се обединят инакомислещите в името на бъдеще без задкулисие. Бъдеще с чисти помисли и ръце, с развиваща се икономика, действащо здравеопазване, завидно образование и култура, която да не търсим само в миналото. Ако обаче погледите са насочени само към миналото, пропастта между хората ще расте. Затова залогът е голям и въпросът е как да продължим да живеем заедно и да гледаме в една посока - просперираща България. Под небето й има място за всички, и то без да променят пристрастия, привързаност и политическа ориентация.
Нека погледнем към Европа и да открием там примерите. Хората си искат държавата, но казват: "Обичам родината, но мразя държавата." И това е симптом, че омразата е онази двигателна сила, която диктува действията ни през последните години. А

кой е сполучил с омраза и негативизъм

и е оставал следа в съграждането на страната? Дори когато лично са се ненавиждали предците ни, винаги са заставали под знамето на България, когато интересите й са го изисквали. Като че ли е настанало време да се развее българското знаме, за да не се сбъднат страшните прогнози на чуждоземни организации за края на страната ни. Историята ни е пълна с вътрешно насилие, смъртоносни противоборчества и предателства, но нали точно тези са периодите, с които не се гордеем, и с днешна дата порицаваме като разделящи народа. Думата е за ненавистта, която струи от днешните лозунги. Дали тази омраза няма да ни отклони от истинските, стойностните цели и решения? Неистово се нуждаем от тях, защото се хлъзгаме надолу. Икономически и духовно.
Кой виновен, кой потърпевш, кой се възползва... Времето не чака, иска действия -  конкретни, бързи и стратегически. Който успее да намери правилните отговори на всички въпроси, и то без помайване, ще получи полагаемото му се място в историята. По-скоро в сърцата на хората. Те толкова са зажаднели за признателност и добри дела, че няма да се поколебаят да дадат подкрепа на чисти хора, дори и да не са от тяхното политическо семейство.
Не ни се вярва? Да опитаме. И без това опитите досега не са много за похвала. Дали е време за нов преход също не е много ясно, но че народът е разколебан и потърпевш от изкуствено разделение, е видно. Да се търси решение само в козметични промени или на парче, не носи дивиденти, защото генералните въпроси като енергетика, съдебна система, социални дейности, здравеопазване и пр., са онези темели, които ще гарантират бъдеще. На държава и хора, които имат волята да направят нещо.
И да отвръщаме глава от портретите на комунистическите лидери днес, няма как да не признаем, че лозунгът им за кадрите, които решават всичко, звучи актуално. След "калинките" и някои дълго коментирани персонални промени в държавните институции, темата за подходящите хора, които отговарят на изискванията на времето и интересите на страната, няма да отшуми. Обществото все по-често и настойчиво ще задава въпроси и не е далновидно да се бяга от отговори, защото

на карта е заложено бъдещето ни

Границата на приемливата търпимост на обществото е достигната. А чувството за несправедливост и безнаказаност ще подклажда протестни вълни. Нахлуването на пиари по повод и без повод няма да реши проблемите. Доказа го и лъжливото съобщение за оставка на премиера, което отврати дори протестиращите. Да се атакува обществото с методи от миналото, свързани с лъжи, не е резултатно. В държавата са останали и мислещи хора, които могат не само да сърфират в интернет и да прехвърлят каналите на телевизиите.
Всъщност става дума не само за разединението, но и за мащабите на подмяната. За разпространението на конспиративни теории в обществото. За прокламирана борба срещу октопод, който никак не се идентифицира, а монополите стоят. За олигарси, чиито имена никой не желае да спомене, а просто ги размахват като плашило. И т.н. Хората се чувстват излъгани и искат нещо простичко - правила и закони за всички, а загърбилите ги да бъдат съдени. Искат изборите да не се манипулират, управлението да е достатъчно прозрачно, а политиците - с чисти ръце. Искат работа и читаво здравеопазване, училища за децата с единни учебници и без частни уроци, театри без халтура с цел повече продадени билети, партийни дейци, които имат воля за катарзис, ако се съгрешили или неизпълнили обещания.
Много ли е?
Много е, защото се е натрупало.
Дали можем да го направим сами, без да се имитира чужда демокрация? Заслужава си да опитаме. Няма как обаче да стане без политически баланс. България има нужда и от своето ляво пространство, и от истински десни политици. Но с възможности да не поставят партийните интереси над тези на държавата, защото това го видяхме пред последните години.
Няма как да не се мине през процес на прочистване и да не се търси опора в ЕС. Защото той е онзи гарант за демократичното развитие на страната, който може да е рамо в процесите за реформи и никак не пречи на погледите ни към стари приятели като Русия.
Единение чрез баланс може би е най-верният начин за изход от кризата и от политическите сътресения днес. Дори и за да решим въпроса с бежанците, които идват като капак в нелекото ни всекидневие. Отново става въпрос за държава и бъдеще. За да спрем необратимостта на случващи се процеси.