Общи ли са интересите на Балканите?

След публикуването на доклада на Европейската комисия през миналия месец за напредъка на страните от процеса на разширяване, повечето наблюдатели подчертаха, че Сърбия е отличничка, и Белград не скри задоволството си, че пътят към ЕС е повече от всякога открит. Независимо от условия и нерешени проблеми. Анализите сред балканските страни, на които предстои да изминат този път, не спират, така както и поставянето на нерешените въпроси между тях не престават да се поставят на масата на преговорите. Важното е, че разговарят. След края на войната в бивша СФРЮ например Хърватия и Сърбия най-после направиха съдържателни опити да ремонтират отношенията си. Срещата на президентите Иво Йосипович и Томислав Николич в Белград през октомври бе посветена именно на старт за затопляне, за нормализиране на отношенията между двете държави, които излязоха от войната взаимно наранени и нерешили въпроса за отговорността за войната и последиците от нея. Белград обикновено смята, че отговорността е обща, а населението в повечето бивши югорепублики посреща с възмущение всяко напомняне за насилието при военните действия. Протестите във Вуковар за надписите на кирилица са най-малкото доказателство. Разбира се, че на президента Йосипович при всяка такава среща му е по-лесно, защото Хърватска вече е член на ЕС и може да предложи и подкрепа, и да поставя условия, и да държи речи на хърватски в Скупщината, да говори за бъдеще и компромиси. Основното е, че всички балканските страни, в т.ч. и Сърбия, съзнават, че нямат път назад, че позоваването на миналото е пречка към европейските стремежи, и това дава възможност да се търси най-добрият изход от историята, която ги е събирала и разделяла десетилетия. Не е случайно, че в Белград той посочи следното: "Ако постоянно се обръщаме към нерешените въпроси от миналото, без да ги затваряме, губим усещане за реалност и перспектива. Наше задължение е животът днес и животът утре".
Нали и двете страни искат да бъдат демократични, реформирани, европеизирани? Затова им е нужна не само политическа воля, но и разбираеми за собственото население думи, които да бъдат основа за ново бъдеще. Явно, че историческите обстоятелства ще продължат да се оценяват различно, но важно е и заявеното от Йосипович, че "трябва да сме единни в едно - да осъждаме всяко престъпление, защото така ще изпратим послание за идните поколения и престъпленията няма да се повтарят". Затова той поставя и въпросите за съдбата на хиляди изчезнали по време на войната, за осигуряване на домове и пенсии за бежанци и завърнали се, а Николич говори за сигурността на сърбите в Хърватска, която не е гарантирана изцяло, за съществуващия език на омраза между двете общности на територията на бившата югорепублика, за факта, че в хърватските учебници се говори за сръбски окупатори и четници, а това не е основа за толерантност и мир, и т.н.
Проблемите не са малко, времето след войната явно не е достатъчно, но ЕК говори за напредък в двустранните отношения, без да забравя, че малцинствените въпроси предстоят да бъдат разглеждани поради замръзналото им състояние. А то създава нови етнически конфликти. Настоява се за политическа отговорност за преодоляване езика на омразата и проявите на нетолерантност. Дали търсенето и изправянето пред съд на извършители на престъпления по време на войната ще е достатъчно условие за преодоляване на тези отношения? Предстои да видим, но на този етап двете важни страни от бившата СФРЮ твърдят, че са успели да узреят за решаване на проблемите един по един. Това би осигурило на Сърбия по-кратък път към ЕС, но и двете страни си имат корупция, организирана престъпност, безработица, дори мизерия, и се нуждаят от реформи във всяка област от живота си. И не само те на Балканите.
Какво да се каже за Косово, особено след проведените сега местни избори там? ЕС ги нарече ключови, защото не само са част от постигнато с посредничеството на ЕС споразумение между Прищина и Белград, но и дават възможност за първи стъпки в интегрирането на населената със сърби северна част на Косово към останалата част от страната. В унисон с изискванията на ЕС и с надежда, че това ще улесни пътя на преговорите за членство, Сърбия призова сърбите, около 120 хиляди, да участват в изборите, като подчерта, че това не е признаване на Косово. Независимо от над 30-те хиляди наблюдатели и 5500 полицаи, изборите в Косовска Митровица са опорочени, екстремисти са нападали избирателни секции, има случаи на насилие и се говори дори за убийство, сплашвани са гласоподаватели. Масовият бойкот от страна на сърбите в Северно Косово не бе изненада. Голяма част от тези хора години живеят с мисълта, че Белград ги предава поради перспектива за "облаги от европейската интеграция" и не крият, че "това предателство ще отдели завинаги Косово от Сърбия и ще доведе до окончателно прогонване на сърбите от Косово". Дали изборите ще се признаят, дали ще се гласува отново в Косовска Митровица, дали сърбите от южната част на Косово ще подкрепят тези от севера и как ще се преодолее тази омраза и несъвместимост, никак не е ясно. ЕС наблюдаваше отблизо тези първи след обявяването на независимо Косово (2008 г.) местни избори и разчиташе, че Белград ще убеди съгражданите си в целесъобразността от участие в изборния процес. Но на този етап сърбите от Северно Косово останаха верни на мнението, че гласуването ще даде легитимност на правителството на Косово и това ще бъде фактическо признаване. Което за повечето сърби, не само в Косово, все още е предателство. Миналото, независимо от европейските усилия и указания, независимо от демократичните процеси, които така или иначе са стартирали на Балканите, все още е водещо в отношенията между някои държави в региона, като често се подкрепя и на битово ниво в тях.
Другият красноречив за региона пример е Босна и Херцеговина (БиХ). Както каза Есреф Кенан Расидагис от Университета в Сараево тези дни на конференция в София - "външната намеса най-често води до съпротива", и подчерта, че Дейтънското споразумение не е сложило край на кризата не само в БиХ, но и в другите страни на Балканите. "Дейтън не реши проблемите, които са днес" и "конфликтът в БиХ е регионален, с много участници". Според него хората в Босна са се изтощили и войната е свършила, западните сили са имали думата и решаващата роля, но изсипването на много пари и чужди контингенти на такава малка територия не разви там икономиката, от която се нуждае всяка страна, и се създаде "територия, която я няма никъде по света". Налагането на "инструмента на ветото" в триетническата държава БиХ всъщност я парализира и всички усилия да я направят жизнеспособна сега не се оправдават на този етап. В Република Сръбска се оплакват, че не могат да учат на майчин език, хърватите налагат забрани на всяко нещо, което считат за нарушение на права, и т.н.
"Дейтън създаде стерилизирана държава", която е толкова разделена, че дори еднакви по социално положение хора се чувстват различни и не се разбират. 20 години "тези хора са оформени в различни общности и са разделени", чуждите контингенти са още там и се сменят, но дали съществуването на институционални буфери ще ги накара да живеят в сговор отново? Иначе в Сараево се строи и магазините са пълни, но мултиетническият проект май не носи удовлетворение за редовите граждани.
И Македония не може да се похвали с голям скок по пътя към Европейския съюз, да не говорим, че нерешените й проблеми със съседите са воденичен камък в тези й стремежи. Стигна се дотам, че Али Ахмети в прав текст каза, че "ако не се реши въпросът с името на страната, македонците ще вземат български паспорти, а ние - албански". Така той илюстрира пътуванията си в САЩ и Европа, в т.ч. България, където е имал идеята да помогне на процеса за решаване на спора с Гърция за името. Това е и едно от основните условия на ЕС, за да стартира преговорен процес. Може би наистина гърците иронизираха управляващите в Скопие, като предложиха накрая името "Славяно-албанска Македония", и съответно реакцията беше название "Бивша османска провинция" за Гърция. Това обаче само налива вода в мелницата на заинтересовани да има постоянен тлеещ огън на Балканите. Може би наистина ЕС в голямата си част не разбира проблемите между България и Македония, спора за историческото наследство, нация, език, идентичност и общо минало. Може би гърците с новата си изложба в САЩ с артефакти от времето на Александър Македонски отново искат да покажат правото си на правоприемници на онова славно минало, но и македонците не спират с открита пропаганда за наличието на съответни малцинства при съседите си, което е повод да се твърди, че България и Гърция имат сходни позиции по т.нар. македонски въпрос. Да се каже, че "Гърция е вече успяла да накара България да седне в скута й и да я накара да работи за нейни интереси", не е далновидно. Както и твърдението, че Гърция подкупва албанския фактор в битката за името, като вкарва въпроса за статута на Косово като оръжие в тази посока.
Проблеми с албанския фактор в Македония има и притесненията в тази насока сигурно са основателни. Все по-открито се споменава думата федерализация. Да не говорим за религиозните различия и попълзновенията на различни ислямистки организации. Дали гърците използват тази ситуация, не е ясно. Всеки има интереси и ги отстоява в зависимост от капацитет и компетентност.
За нас Македония е не само болка и спомени, но и толкова близък народ, че не правим разлика. Затова никой не бива да ни кори, не можем да пренапишем историята си и да загърбим дедите си. Но можем да сме реалисти и да отстояваме това, което няма да накърни собствения ни суверенитет и сигурност. Затова подкрепяме усилията на Скопие да започне преговорен процес с Европейския съюз. Вярваме, че го иска. Нека обаче подпишем онзи договор за добросъседство, който ще регламентира отношения и задължения, за да ни осигури спокойствие и стабилност във взаимоотношенията.
А дали Македония ще узрее да се обяви за политическа нация като САЩ или Австралия, на този етап никак не е съществено. Все пак достатъчно дълго промиваха, не без чужда помощ, мозъците на населението, и сега такъв завой е труден. Същото е правено и в Гърция, и в Турция след изтеглянето или унищожаването на българско население от тези територии, но споровете са на друго ниво все пак.
Струва си да продължат нашите усилия в Брюксел, за да помогнем и на себе си, и на македонците, за да излезем от задънената улица. Взаимните упреци и погледи назад, в миналото, не помагат. Търпението не е македонска черта, но в Европа често е успешен ход. Поне това да можем да внушим, за да избегнем излишни емоции, когато отстояваме интересите си. Прагматизмът изисква последователност и постоянство. Пък и сме в Европейския съюз, можем и да помагаме. Щом и Хърватска го предлага на Сърбия, нали?