Джуджета мечтаят за статус на великани

Петър Волгин е известен журналист. Завършил е българска филология в СУ. Водещ и автор на предавания в БНР като "Без контрол", а сега на "Деконструкция". Последната му издадена и посрещната с интерес книга е "Радикална еврейска енциклопедия", има и награда "Хеликон" за 2013 г.

"Ако тези малки сталинчета се доберат до властта, демокрацията и толерантността ще бъдат последното нещо, от което ще се интересуват"

- Кой и какъв си всъщност ти, колега Волгин? Ако влезем сега в мрежите, може едновременно да ни се изправят косите и да се стопим в приятелски усмивки, когато четем написаните за теб неща там.
- Не съм нито демон, който с появата си да кара косите да се изправят, нито съм ангел, чието присъствие предизвиква масово одобрение. Съвсем нормален човек съм, с характерните за всеки човек надежди, радости, разочарования, притеснения, раздразнения. Ако има нещо, което особено силно да ме дразни, това със сигурност е фалшът. Направо ме побърква всичко фалшиво. Ето, да вземем тези т.нар. протести. Много познати, познавайки анархистичния ми характер, в началото се изненадаха, че и аз не съм на улицата, че не подскачам и не пия бира на платното на Орлов мост. Има една основна причина, поради която не съм там - фалшивият характер на случващото се. Това не е истински протест, това не е истинска революция, за които мечтае бунтовната ми душа. Това е ерзац, дубликат, менте, лошо копие на гражданска съвест и на морално негодувание. Ако гражданската съвест и моралното негодувание бяха автентични, трябваше да се появят много по-рано, по време на предишното управление, затънало в интелектуална пустота и откровено дебелоочие. Обаче много от тези, които днес ни обясняват колко страшно морално възмутени са от настоящата власт, бяха верни слуги на предишната. Е, как да им повярвам? За мен това са шепа кариеристи - фалшиви герои, изкуствени борци за справедливост, джуджета мечтаещи за великански статус. Даже понякога ми става мъчно за тях - толкова изпълнена с невъзможност е тази мечта.
- Чувстваш ли се обречен, когато не срещаш цивилизовано разбиране на изразените от теб възгледи?
- Чувствам се разочарован. Най-вече от нежеланието на много хора да водят културен и смислен дебат. Потресен съм от неуправляемата страст да обиждат всички, които имат различно от наложеното мнение. Потресен съм, защото винаги съм смятал, че клишетата трябва да бъдат оспорвани, без значение кой ги налага. Между другото най-трудно, а и бих казал, най-опасно е да оспорваш клишетата, налагани от тези, които се определят за "елита на нацията", за нейното "интелектуално съвършенство". Оказва се, че тези хора зад привидното си лустро на демократичност и толерантност крият зловеща нетърпимост към опонентите си. Те се кълнат в ценностите на либерализма и хлевоусто прокламират правото на всеки да има каквито си иска убеждения. Само че тези прокламации са една повърхност, под която клокочи истинската им нацистоподобна същност. Това са либерали с фашизоидна пасионарност. Изготвеният от тях списък с "врагове на народа" е само едно от проявленията на този феномен. Говорят за "протест в името на морала", а основното, което проповядват, е омраза и нетърпимост към различните от тях. Омразата е техният наркотик. Останат ли без него, ще изпаднат в страховита невъзможност да функционират като нормални човешки същества. Оттам и желанието да си измислят все нови и нови врагове. Съвсем скоро ще започнат да се разправят и помежду си, да издирват трескаво "врага с партиен билет". Нямайте никакво съмнение, че ако тези малки сталинчета се доберат до властта, демокрацията и толерантността ще бъде последното нещо, от което ще се интересуват.
- Какво те разочарова повече - медийната среда днес или повсеместната липса на качествена журналистика? Споделяш ли този извод?
- Българската журналистика има един жесток дефект - липсата на дълбочина. Много малко са журналистите, които имат желание да стигнат до корена на обсъждания проблем, да разголят истинската му същност. Много по-лесно е да се плъзнеш по повърхността, да отметнеш бързо едната задача, за да тръгнеш със същото весело безгрижие към следващата. Твърде малко са примерите за сериозна, за аналитична журналистика, която не се влияе от модата в обществото, а наистина търси отговорите. Казвам всичко това и с голяма доза самокритичност. Твърде често се ядосвам на самия себе си, защото ми се струва, че нещата, които правя, биха могли да бъдат свършени по доста по-добър начин. Надявам се, че това постоянно неудоволствие от самия себе си ми помага да се развивам, да не се застопорявам.
- Имат ли основание твърденията, че журналистите са станали "първа власт", след като доби гражданственост определението "четвърта власт"?
- Журналистите едва ли са придобили подобна власт. По-скоро собствениците на изданията, за които работят, имат тази възможност. А иначе българските журналисти не са нито по-добри, нито по-лоши от българските депутати, министри, съдии, прокурори... Затова и понякога се чудя на страстта, с която ние, журналистите, изобличаваме пороците на останалите играчи на обществено-политическата сцена. Не казвам, че трябва да замълчим, не казвам, че трябва послушно да изпълняваме указанията на управляващите. Ни най-малко не бива да правим това! Просто трябва да насочим една немалка част от любимия си критичен патос към самите себе си, към собствените си недостатъци, които, тук едва ли издавам някаква страховита тайна, не са никак малко.
- Защо д-р Михайлов е един от твоите любими събеседници в обичаното от повечето хора твое предаване по БНР?
- Д-р Николай Михайлов е съвършеният диагностик. Специфичен д-р Хаус, който всекидневно се сблъсква с болестите на българското живеене. Това е рядко срещан талант. Подобно на този филмов герой и д-р Михайлов не се бои да изрича нелицеприятните истини. Няма никакво намерение да създава чувство на комфорт у пациентите си. Понякога дори си мисля, че той не е българин. Ние сме царе на лицемерието. Обожаваме да казваме това, което НЕ мислим. Чувстваме се безкрайно уютно в пашкула от лъжи и полуистини, които постоянно изричаме. И приемаме много болезнено всеки опит да бъдем извадени от него. Д-р Михайлов изрича това, което ние се боим да назовем. Затова и много хора му се сърдят. Те не искат да бъдат изваждани от пашкула. Искат да продължават да обитават това фантазмено лъжовно пространство и се ядосват на всеки, който ги призовава да се променят. За щастие, има и хора, които не се страхуват от неудобните истини, които искат да ги чуват. Така получават усещането, че не са сами в собствените си съмнения. Д-р Хаус успява да върне своите пациенти към живота, без да ги глези с ненужна сантименталност. Много би ми се искало д-р Михайлов да има същия спасителен ефект върху обладания от толкова демони български пациент.
- Битуват мнения, че е целесъобразно обединяване на БНР и БНТ, но при подходящ момент и политическо доверие. Като журналист с гражданска позиция по актуални събития какво е становището ти по този въпрос?
- На теория звучи добре, но ако се приложи на практика, ще бъде катастрофа. В българските условия едно такова обединение ще бъде направено не с цел по-добрата работа на двете медии, а заради стремежа на властта, която и да е тя, да ги контролира по-лесно. Започвам силно да се притеснявам всеки път, когато управляващите заговорят за "концентрация", "окрупняване", "обединяване". Това за мен са евфемизми, смокинови листа, зад които се прикрива желанието за по-стриктен контрол. Тук правя едно много важно уточнение - изобщо не е задължително контролът, цензурата да идват единствено от страна на официалната власт, от "Дондуков" 1, "Дондуков" 2, от парламента. През последните месеци например наблюдаваме как опитите да бъдат заглушени неудобните гласове идват най-вече от средите на хора, които моят колега Божан Петров иронично нарича "приятели на демокрацията". България може да не е голяма, но пък цензура дебне отвсякъде. Така че колкото по-необединени са медиите, толкова повече са шансовете да се противопоставим на постоянните опити за контрол.