Дълбоки рани

Докладите на Националния изследователски съвет на САЩ, които се публикуват на всеки 5 години, винаги се посрещат с разбираем интерес по целия свят. Не защото самият съвет консултира и директора на ЦРУ, а защото геополитическите промени през последните години и прогнозите за глобалните промени през следващите десетилетия са в основата на фундаменталните политико-икономически сътресения, които съпровождат човечеството напоследък. За широката публика може и да прозвучи шокиращо, но един от вариантите или сценариите, които разглежда Националният изследователски център на САЩ за следващите 50 години, предвижда установяване на свят без държави. Един вид, има вероятност да доминират територии, на които ще "господстват отделни анклави, живеещи по собствени закони". И докато ние в България си търсим държавата, защото ни трябва поне увереност в утрешния ден и стабилност на общество и институции, за да ни има и в бъдеще, експерти предричат, че "националните държави се превръщат само в една от формите на управление сред множество други". Съществуването и съответно успехът в икономически измерения, който се наблюдава като например в Китай или Дубай, се обяснява и с наличието на "обособени (особени) икономически зони", които често вървят ръка за ръка със стремежите на големите градове да имат повече независимост и концентриране на голяма икономическа мощ. Смята се, че ролята на централната власт, съсредоточена в столицата, определено отслабва, а това са тенденции, които са в основата и на процесите за автономия на Шотландия и Уелс във Великобритания, на Каталония и баските в Испания, различните индийски щати и т.н. Любопитно е, че се посочва в прав текст, че ако не се създадат регионални групировки, богатите страни ще се възползват на принципа "разделяй и владей". Например Бурунди, Кения, Руанда, Танзания, Уганда имат шанс да създадат нещо като африкански ЕС, за да могат да се справят с проблемите си, но дали наистина Близкият изток може да се умиротвори, ако "преосмисли термина държава"? Според този център някои страни "не подлежат на ремонт и в края на краищата се разрушават", независимо колко дълго може да се обсъжда ситуацията в Сирия и Ирак. Изводът е, че арабският свят няма да се успокои, докато не се "превърне в група автономни национални оазиси, свързани с нещо подобно на нов търговски път на коприната".
Това до след 50 години. Но сега сме свидетели на събития и политики, които повече тревожат и създават напрежения между държави и лидери, като страданията остават за редовите граждани. Сценариите затова са сценарии, защото в процесите на реализация често се променят, и то поради непредвидени обстоятелства, което не значи, че трябва да се пренебрегват като анализи. Самият факт, че Близкият изток служи като поредица от примери за стратегически промени, значи, че "кучето може и да е заровено там". Сирийските кюрди, след месечни битки с бойци на "Ал Кайда"/"Ал Нусра", задържаха северните части на Сирия, където живеят, и обявиха независимо управление по подобие на швейцарския модел за временно държавно устройство. Тяхната автономия, Рожава, не е изненада на фона на ситуацията в кървяща Сирия, но дали си е само тяхно исконно дело, въпрос на оцеляване или следствие на определен сценарий? На този етап това няма как да се знае от несведущите.
Ето и Египет - наистина е затънал в тресавище. Морси не се справи и "предаде демократичните ценности", в името на които дойде на власт, а Западът дълго не успя да проумее, че той, избраният, всъщност няма нищо общо с демокрацията и се постара да насажда религиозна диктатура. Той поляризира изстрадалото египетско общество, като позволи въвеждането на крайни ислямистки правила като основни закони в държавата, а сега от затвора не иска да осъзнае, че решението "Мюсюлманските братя" да продължат борбата, като се организират демонстрации, блокиране на площади или на метрото в Кайро, само увеличава редиците на противниците му и води до нестабилност и несигурност в Египет. Дали военните, които го свалиха от власт, ще успеят да реформират държавата, да прилагат определени демократични ценности, да променят законите в съдебната власт и да осигурят необходимото спокойствие за бизнес и търговия, никак не е ясно. Засега те казват, че след като САЩ намаляват определената за страната им финансова помощ в размер на 1,5 млрд. долара, те ще посрещнат руския външен министър Лавров и министъра на отбраната на Русия, за да договорят осъвременяване на въоръжените си сили. В Близкия изток двойната игра е познато явление, като тази тактика често носи и дивиденти. Въпрос на договорка на големите. Всъщност на Египет трудно би се помогнало отвън. "Мюсюлманските братя" смятат, че щом някой иска да помогне на Кайро, значи подкрепя армията, и забравят за вършените от тях нарушения в обществения живот и посегателствата върху другите вероизповедания. Както и за нарушаването на човешките права, за превръщането на догмите на крайния ислям във водещи закони за държавата. Ако някой в САЩ или ЕС спомене за преходно правителство, което да подготви нови избори, в Египет има хора, които посочват, че това е външна намеса, разгневява се обществото и се дава повод на националисти да говорят за измяна към родината. Дълго време ще се търси политическо решение за изход от тази ситуация, но и сега е ясно, че раните са дълбоки. Разделението е голямо и многопластово, не е само ислямисти срещу светски настроени граждани, сунити срещу шиити. Едни подкрепят военните, други - "Мюсюлманските братя", сваленият експрезидент Мубарак също все още има привърженици, които настояват за запазване на познатата им действителност, обогатявала ги десетилетия, а има и почитатели на европейските ценности, защото Египет винаги е бил водещата държава в региона и с най-европейско излъчване на елита си. Сега етнорелигиозните проблеми са на повърхността, забрадените жени стават мнозинство и не се очертава стабилизация на страната.
Другата рана в региона е Сирия, но тя е не само най-кървавата, но и страната, където Турция, наш съсед, вложи много усилия с определени цели. Там най-много пролича ролята на радикалните ислямистки групировки, които дойдоха на крилете на Арабската пролет. Все повече анализатори споделят, че намесата на Анкара с безпроблемното пропускане през границата на джихадисти и скриваното подпомагане с оръжие и боеприпаси е довело всъщност до "спонсориране на джихадизма". Кой и как подцени тези заплахи и сега само констатира множащите се болезнени факти, не е без значение, защото вече има информация, че и на Балканите съществуват групи, подозирани за връзки с терористичната "Ал Кайда". В Косово са арестувани младежи, воювали в Сирия на страната на опозицията, а сега плашат с терористични атаки не само Прищина. Тези вече убедени радикални ислямисти са оповестили на всеослушание, че "имат сериозни планове на Балканския полуостров и скоро ще ги обявят".
 Може да се спори дали след Сирия ще бъде Алжир или Афганистан, след изтеглянето на САЩ оттам, но съобщенията, че сепаратисти, т.е. племенни вождове, превземат в Либия нефтени кладенци или разчистват сметките така, както те са решили, само потвърждава тезата, че Арабската пролет и непремерената намеса в дадени моменти на великите сили донесоха беди, които могат и да замъглят по странен начин спомена за диктаторите. Да не говорим за бежанските вълни, че тази тема е болезнена за обществото и сигурността ни и скоро няма да отшуми. Никой у нас няма куража да каже, че има вероятност бежанските потоци да се вкарват целенасочено от страна на Анкара, а забулените жени с много деца дали са само жертви или ще бъдат последвани от мъжете-джихадисти, с които едва ли ще намерим общ език. Това няма нищо общо с толерантността и съчувствието към страдалците. Става въпрос за държавническо отношение и компетентна и последователна работа на съответните институции. Струва си да се посочи, че за такива държави докладът на Националния съвет на САЩ казва, че като слаби държави "те трябва да престанат да парадират със своята национална идентичност, да обединят финансовите си усилия, за да намалят нивото на бедността, да повишат качеството си на живот и да стимулират икономическия растеж в целия регион". Кратко, ясно, но как да стане на практика? Не бива да се подминава случващото се при съседи и в близки региони, смятайки, че ние си имаме по-важни проблеми за решаване. Ефектът на доминото не е понятие само от Арабската пролет.
За Балканите и в частност за България политиката на Турция например е важна за сигурността на нашия регион. Дори и заради нескритите й амбиции по отношение на прилагане на политиката на неоосманизма, прикрита зад понятия като "нулеви проблеми със съседите". В Близкия изток на практика не се получи, независимо от усилията и предлагания модел на държавно устройство чрез съчетаване на ислям и демокрация. Не се реализира и поради проблемите в самата Турция. Не бива да се подминават и увеличаващите се изказвания на анализатори от САЩ, които посочват, че дълго рекламираните от правителството на Ердоган успехи в икономически план през последните 10-12 г. всъщност се разминават с действителните факти. Освен това посочват, че правителството на Ердоган е получило финансови средства в огромни размери от Саудитска Арабия чрез банки, които са подвластни на шериата, а това при всички случаи е обвързаност, която не е в интерес на европейските ценности.
Дали всичко това има общо с предвижданията на докладите на Изследователския център в САЩ, предстои да видим. Който доживее до 2050 г. Важното на този етап е държавата да отстрани някак заплахите и да позапълни пропастта "бедни-богати". Другото са анализи за специалисти.


Противопоставянето в Египет не стихва


Сирия днес
снимки БГНЕС