Ще загърбят ли Балканите миналото?

В днешните все по-роящи се кризи както в областта на политическите идеологии, така и финансово-икономически, или пък в духа на модните тенденции с разрастването на национализма, шовинизма и ксенофобията, става ясно, че дебатите по тези основни теми често се превръщат в каузи за партийно оцеляване. И това е характерно не само за нашата действителност, но и за другите балкански страни. Нормално е нас да ни интересуват предимно Балканите, защото това е не само нашият регион, но и защото всички на полуострова сме "на ръка разстояние" от барутното буре Близък изток. А този Близък изток вече нахълта у дома с вълната бежанци и донесе нови проблеми, които, наслоени върху нерешените стари, създадоха онова напрежение в обществото и държавата, което може да ни коства бъдещето. Ние сме забили нос в нашите неразбории и неудовлетворение от ситуацията, която заплашва националната ни сигурност, но никак не е лошо поне отвреме-навреме да обръщаме поглед към съседите. Защото няма как ние да се печем на даден огън, а те да просперират безпроблемно.
Сложното ни балканско минало е доказателство, че все си вървим заедно, със самото минало и с еднаквите си проблеми. Проблеми на бедните - по-тежка икономическа криза, висока безработица, особено младежка, корупция, нереформирана съдебна система, бедствено образование, здравеопазване и какво ли още не. Да не говорим за липсата на модерна инфраструктура или поне нормални транспортни връзки между нас, в т.ч. въздушни. Всички искаме да сме в ЕС с тайната надежда, че това ще ни избави от раз от мизерията. Ще ни обедини в името на европейски цивилизационни ценности, но нашето членство, както и това на Хърватска например, просто изведоха на преден план факта, че Европа няма как да ни помогне или съдейства, когато ежбите и дрязгите ни са балкански. Или не ги разбира, или интересите са в друга посока, или стари обвръзки накланят везните на една или друга страна. Докато ние настървено дискутираме докъде може да стигне сполетялото ни разделение във всичко, което ни заобикаля, в Хърватска спорят как да преодолеят "клина Вуковар", т.е. възпоменанието в чест на годишнината от кървавите събития в този град вследствие на войната в бивша СФРЮ, който изведе на преден план и там въпроса с липсата на единна нация. Не стига, че споровете за въвеждане на двуезичността в населени места, където живеят и хървати, и сърби, доведе до нестихващи протести от двете страни на барикадата, но тазгодишното отдаване на почит на загиналите във войната се е изродило в политическа демонстрация. Независимо, че по покана на управляващите там са били и представители на Сръбския народен съвет и на Сръбския демократичен форум. От едната страна са били официалните лица, а от другата - знакови фигури от войната, освободени от Хагския трибунал за военните престъпления в бивша СФРЮ, които са принудили и президента Иво Йосипович, и премиера Зоран Миланович, и председателя на парламента Йосип Леко да се откажат от поднасянето на предвидените цветя, за да не се стигне до стълкновения.
Дали можем да се утешим, че не сме сами в процесите на разделение в обществото по теми, които са назад във времето, докато всъщност са лесно преодолими за постигане на консенсус? Някак не става по-леко, когато виждаме, че и съседите са на нашето дередже. Защото и ние, и те гледаме в една посока, а младежите ни отдавна са приели тази посока за свой настоящ или бъдещ дом. След тези събития няма как да не звучат тъжно думите на хърватския президент, че "след днешния ден ще ни трябва много сила и упорство, за да може чрез културата на диалога, помирението и уважението към жертвите да се върнем в нашето общество". Общество, което хърватите приемат за стабилна демокрация и винаги са считали, че са толерантни, че разбирателството и демокрацията им са на по-високо ниво, отколкото в другите бивши югорепублики. На практика хърватското общество се оказа поделено, а споровете около двуезичността, т.е. използването и на кирилицата, честванията на жертвите от войната или дори предвижданият законопроект за разширяване правата на еднополовите двойки изведоха на преден план партийни изяви, политиканстване и празнодумие, което пренебрегва по-сериозните проблеми на обществото. На проведения тези дни референдум за разширяване правата на еднополовите двойки бе отхвърлена от хърватите възможността за нови придобивки в правата на хомосексуалните двойки. Във Вуковар има организации, които настояват и за референдум, който окончателно да забрани използването на кирилицата, без значение, че там живеят достатъчно много сърби. Няма как да не се направи извод, че независимо от факта, че Хърватска е първата страна от региона, в която бивш премиер беше осъден за корупция, тя си остава по балкански затънала в общи за всички нас проблеми, които разделят всъщност хората първо на бедни/богати, а после и по етно/религиозни или по не особено съществени признаци. Въпросът е как да се излезе от тази балканска ситуация.
Това е вътре в Хърватска, но споровете между нея и Словения относно Люблянската банка например започнаха отново. Стар конфликт, който двете най-проспериращи бивши югорепублики водеха дълго преди влизането на Хърватска в ЕС и след определен европейски натиск се споразумяха за рамката, при която ще се търси решение в бъдеще, след влизането в ЕС. Така последната пречка пред Загреб бе преодоляна и страната с ентусиазъм ликува на 1 юли тази година като пълноправен член на ЕС. Подробностите не са важни, но самият факт, че след нова дипломатическа престрелка отново започват спорове и има неразбирателство, внушава и на двете страни съмнението, че са се излъгали. И това се случва между съседи и уважаващи се по принцип държави. Комуникация има, но решение няма и напрежение определено е налице. Някак напомня нашите нерешени дългогодишни проблеми с Македония. Ако все пак решим в краен случай да се съгласим да подкрепим откриването на процедурата за членството на тази братска нам страна в ЕС при определени условия, след това с отварянето на всяка глава от преговорния процес да поставяме нашите искания, дали няма да избухнат отново недоразуменията? Как при всяка глава ще поставяме въпросите за т.нар. кражба на история, език на омразата, или да има категоричен отказ от настояване за някакви малцинства у нас?
На Балканите сме и недоверието е генетично заложено. Пък и настоящата практика на управляващите в Македония е показателна. Да, идеята да подкрепим без отлагане Македония за ЕС като най-близка, родна нам страна не е лишена от логика и това може би ще реши по някакъв начин проблемите с постепенната й т.нар. албанизация. Да, етническият натиск там е невероятен и си има и своите външни поддръжници. Език на омразата има и между двата основни етноса вътре в страната. Религиозните противоречия се множат, както и джамиите в Тетовско, взаимните обвинения в насилие или нарушение на Охридското споразумение са чести явления. На 28 ноември се чества Денят на албанското знаме, веят се огромни албански знамена в Македония, открива се Мемориален център "Албанска майка" в памет на 100 години от Балканската война и т.н. Държавата Македония не само е на практика двуезична, мултикултурна и разединена по етнорелигиозен признак, но и бедна като повечето балкански страни. Решението за нас е повече от трудно и рискът от непредвидени обстоятелства и неизпълнени споразумения е реален. Като се има предвид, че ние настръхнахме от мащабите на присвояване на нашата история и исторически личности, когато грандоманските паметници в центъра на Скопие бяха издигнати, сега е невероятно трудно да преодолеем от раз подобна недалновидна политика. Дори и Скопие да чуе словата на американския посланик в Македония, който някак между другото подчертава, че някои се опитват да създадат идентичност чрез връщане назад в историята, докато пътят е визионерски подход и поглед "устремен към бъдещето, а не към миналото". Друг е въпросът, че ние реагирахме с наш филм "Недадените" доста по-късно от представянето на онзи прословут филм на съседите "Трето полувреме", който изопачава историята с трагично загиналите 11 000 евреи от Македония и Беломорието и нанася удар по самочувствието ни на толерантна и напредничава нация, съумяла да спаси своите евреи. Реагирахме с филми като "Чупливата история" на Коста Филипов дълго след като проектът "Скопие 2014" се реализира и восъчните фигури на нашите герои от славните битки за освобождение на западната част на Отечеството се появиха в новия музей на ВМРО в македонската столица.
Липсата на последователна, национално отговорна и изпреварваща стратегия, прилагана целенасочено от съответните институции, сега често ни поставя в условията на диалог без чуваемост в контактите с управляващите в Македония. Защото голяма част от тях са израснали в онази среда на последователно промиване на мозъците и манипулиране на историята, чиято цел е била по всякакъв начин да се заличи принадлежността на голямата част от населението към българския народ. Да не забравяме все пак, че младата държава е създадена след 1944 г. в рамките на бивша СФРЮ и става независима след разпада на федерацията. Не бива да си затваряме очите обаче и пред факта, че днес голяма част от нашата общественост сякаш обръща гръб на проблемните въпроси със Скопие, не ги свързва с кауза и идентичност, а предпочита да си контактува на битово ниво с родствениците край Вардара. Така проблемите се размиват, а неприязънта към политиците става споделена. Независимо че неотдавна в ЕП, в комисията по външни работи, бе представена проекторезолюция, изготвена от докладчика за Македония Ричард Хоуит, който предлага без отлагане да се започнат преговори за членство на страната в ЕС. Гръцките евродепутати не са участвали в дебатите, въпреки че десетилетният спор за името на Македония не е решен между Скопие и Атина. Нормално е нашите евродепутати, които години наред отстояват позицията на България относно напредъка на Македония към еврочленството, сега да подчертаят отново, че не са изпълнени основните искания от предишни резолюции, каквото е било например честването на съвместни исторически събития и личности. Въпросите с кражбата на история, дискриминирането на македонски граждани с българско самосъзнание, непрекъснатото провокиране по линията на историческото наследство не само на България, но и на други съседни страни, протакането в подписването на предложения от нас договор за добросъседство са повдигнати отново. Сигурно е точно определението, че липсва воля за компромис и дори че се прилага националистическа програма от управляващите в Скопие. Но на дебатите е имало и становища от приятелски настроени към Македония евродепутати от други страни, че въпросите от историята трябва да се решават чрез двустранен диалог, т.е. на двустранно ниво. А върху Гърция се упражнява натиск от страни членки за постигане на компромис за името на младата държава.
ЕС пък се опасява, че е застрашен авторитетът му, и дори намесва ООН в ситуацията, ако не се постигне напредък в евроинтеграцията на балканските страни, останали извън съюза. Примерът с Украйна е също показателен. А Сърбия дори упрекна Запада, че й пречи на търговско-икономическите контакти с Русия, без да предлага нищо в замяна. Само човешки права не са достатъчни, дори и да става въпрос за Юлия Тимошенко.
Не може да се отрече, че елитите в балканските страни отдавна са осъзнали, че помирението и на първо време двустранните диалози са единственият начин за напредък на страните им. Единственият изход за справяне с кризата и тежките социално-икономически проблеми са осъзнаване на общите проблеми, общите интереси и убеденост, че ако се започне именно по двустранна линия да се решават конкретните проблеми, чрез малки стъпки и с малката компромисна дипломация, това няма как да не отприщи процеса на напредък. Ще се осигури и балансира общият регионален интерес. Ще се попречи и на усилията на чужди за региона интереси да влияят върху населението и процесите в балканските страни, които в името на собствения и общия регионален интерес могат да постигнат трайно разбирателство с поглед към бъдещето. Може и да се помечтае за общо балканско споразумение, като се изготви на първо време списък на онези проблеми, които са еднакви, общи и по които няма противоречия. Нещо като онези точки, които нашият Консултативен съвет разгледа с цел изход от политико-икономическата и бежанска криза. Разбира се, че при сегашното състояние на отношенията между балканските страни не може да се очаква рязък обрат. Но може да стартират усилия, като се търси баланс на историята със сегашните реалности, т.е. балканските народи да търсят баланс не като забравят историята си или я оставят настрана, а да намерят онези моменти, които са най-близко до реалното сътрудничество в името на трайно разбирателство. Нещо като Франция и Германия след Втората световна война, които с цел просперитет и благоденствие заровиха томахавките и всеки си остана сам с историята, но не нахъсва партньора си с натякване на собствените си исторически виждания. Без компромиси и конструктивна политика няма да се получи. Другото е наистина връщане назад, особено за страна като Македония, млада, неукрепнала, напрегната поради вътрешни проблеми и нескончаем външен натиск. Ние би трябвало да я разбираме най-добре, защото сме й дори кръвно близки. Не бива да се пренебрегват думите на комисаря по разширяването Щефан Фюле, казани в дебат за Балканите в Брюксел, че "ЕК и догодина ще повтори препоръките за започване на преговори с Македония, но страните членки трябва да дадат насока дали има терен за това". Определено трябва по-ясна картина по този въпрос и нашата задача е да избистрим позиции и постигнем напредък в двустранните преговори. Македония ще почака още 9 месеца, но лидерите й са активни. Австрийският президент неслучайно е посочил пред македонския президент, че "нито една страна няма да има щети, ако Македония започне преговори". А министърът на външните работи на Словакия е убеден, че договорът между Сърбия и Косово при всички случаи е бил по-труден за постигане, отколкото решаването на спора за името между Скопие и Атина. Впрочем почти същото спомена и Енвер Ходжай, външен министър на Косово, при неотдавнашното си гостуване у нас. Той просто даде за пример на съседите си преговорите, които е имало Косово със Сърбия.
А националистически тенденции има не само в Скопие. По отношение на православната църква проблем има не само между Белград и Скопие, а отношение има и българският Свети синод. Друг е въпросът защо запазва мълчание. Идентичността наистина може да почака, ако се стартират процесите за изход от кризата, намаляване на безработицата и всичко онова, което ни различава от напредналите в ЕС. Барозу неведнъж каза, че ЕС ще приеме всички балкански страни, които са изпълнили критериите за членство. Само дето някои явно смятат, че ще ги приемат по даденост и чакат някой друг да им свърши работата, по балкански навик. Е, ние с Румъния бяхме последните приети с условия. Правилата вече са други и наистина са необходими повече усилия, в т.ч. и при решаването на съседските неразбории. Особено в настоящия момент, когато големите са заети с други глобални кризи и проблеми. Няма как отново да не се стигне до общите интереси и начина за решаването им. На мода е дипломацията. С малки, но твърди стъпки от двете страни и с гръб към миналото...


Споровете за въвеждане на двуезичността доведоха до нестихващи протести във Вуковар


Дори и да подкрепим Македония за ЕС, нерешените проблеми помежду ни остават, докато не се активира двустранният диалог, необходим за решаването им


Макар Сърбия и Косово да направиха значителна стъпка със споразумението за нормализиране на отношенията, все още има нерешени въпроси