Цяр за ревност

Пенка ЧЕРНЕВА е родена в с. Бъркачево, община Бяла Слатина. Учи гимназия в Бяла Слатина, завършва висше образование в СУ "Кл. Охридски", специалност журналистика. Работила е във в. "Белослатински глас". Като студентка прекрачва прага на в. "Народна младеж", където е литературен сътрудник, а по-късно главен редактор. През 1977 г. е уволнена заради публикацията на разговора между Радой Ралин и Борис Димовски на тема "Реализацията на младите хора в България". От 1977 г. работи във в. "Поглед" до самото му ликвидиране през 1996 г.
Член е на СБП и СБЖ.
Три пъти е получавала наградата на СБЖ, носител е и на "Златното перо". Издала е публицистичните книги "Тук има силна вода" и "0бичате ли Бах". Тези дни излезе третата й белетристична книга "Невъзможна самота". Честито!
 

Мило момиче, скрила съм писмото ти най-отдолу на купчинката. Защото ме тормози. Знам го обаче наизуст, така че никакви евтини трикове не помагат. Ще трябва да ти отговоря. Но как? Ти чакаш да ти кажа нещо умно и дълбоко. Ала откъде да гребна акъл, откъде да набера думи?
Понеже в момента (уж само в момента) нямам собствени ценни мисли и думи, ще почна с чужди. А после ще ти разкажа и за ревност по никое време, и за една друга, родена със сини очи. Чуй: ревността всякога се ражда с любовта, но невсякога умира с нея. Казал го е Ларошфуко. Не е много успокоително, но това е положението.
Спомням си такъв случай. Бабата беше на смъртно легло. Със стареца си помнеха много дни - и добри, и лоши. Случи се той да я надживее. Един Господ знаеше колко ще живее след нея, но тя си помисли, че ще му бъде трудно сам. Накара го да обещае пред смъртния й одър, че ще се съберат с нейната дружка от моминство, и тя овдовяла, клетница. Старецът изпълни обещанието. И заживяха с "другата" кротко и благо. Само че когато бе обърнал повечко чаши или когато го налегнеше особено настроение, той взе да си спомня как веднъж някой казал нещо особено на жена му, тя го погледнала особено и се засмяла още по-особено, а може и нещо друго да е имало между тях...
Толкова години бяха минали, а старият мъж не можеше и не можеше да го забрави. Дружката от моминство се сърдеше: пак ли за нея! "Другата" си беше отишла от този свят, но от спомените на стареца не беше. На определена възраст спомените и думите заменят действията, затова тя ревнуваше и от онази, която си бе отишла, и от спомена за нея. Беше трогателно, беше страшно, беше прекрасно да гледа човек как тези двама души в самия залез на живота си продължават да страдат от неумиращото чувство, приглушено и омекотено от възрастта и чезнещите сили, но все пак да страдат!
А ти, мило момиче, питаш как да се отървеш от страшната болест, ревнувала си прекалено силно приятеля си по всякакъв повод, дори и без повод. Кокорел се след някаква блондинка, та ти идвало да грабнеш сатъра. И си само на седемнадесет години...

Рисунка Людмил Асенов

О, тя се утаява още в утрото на първата обич. Ревността е сянката на любовта. И денем, и нощем. Хладината й гъмжи от колебания и съмнения, от упреци и болка. Обича ли ме? Усеща ли слънцето и въздуха и тревата така, както аз ги усещам, когато сме заедно? Изтръпва ли и той от думата, от песента, от мечтата, която ни свързва? Чака ли да докоснем ръцете си така, както аз чакам? Не, той не ме обича...
Разбуденото въображение препуска, рисува картини, коя от коя по-мъчителни. Къде е тя сега? Какво прави? С кого говори и за какво? На кого се усмихва и как? Не се ли ражда в момента между нея и някой друг близостта, която ще раздели нас двамата?
Не вярвай, ако някой ти каже, че обича, но не ревнува!
Наричат я тиранин в царството на любовта. Наричат я страх. Страх от превъзходството на друг човек. Страх от очарованието на друга, по-хубава, по-умна, по-добра. Страх от силата на друг, по-смел, по-решителен, по-прям и по мъжкар.
Защо обичаме един човек? Глупаво е да се изреждат качества. Не обикваме само заради добродетели, не намразваме просто поради недостатъци. Не се задава такъв въпрос. Не се отговаря на такъв въпрос. Ако все пак ни принудят да отговорим защо, ще се получи горе-долу като при Монтен: "Защото това беше той, защото това бях аз."
Всеки човек е неповторим, младо момиче, помни го. И всеки обича у другия именно това, неповторимото. Ревността няма да спаси нищо, ако ти не си Той, ако аз не съм Тя.
Комай наистина е голям страх. Страхът, че ще ни отнемат човека, който е светлина за нас. И без него ще ни бъде тъмно. Ще загубим човека, който е надежда за нас. И без него ще се втурне отчаянието. Ще останем без човека, който е вселена за нас. И без него ще ни бъде пуста пустош.
Затова пак ти казвам: не вярвай на този, който ще те убеждава, че обича, но не ревнува. Поне малко. Или понякога. Ако не го спохожда страхът от загубата на любимия човек, значи на мястото на любовта има неин заместител. Ако пък смята, че е брониран със своето превъзходство над другите, самодоволството може да го направи не само необичащ, но и необичан човек.
А хората са неповторими дори в ревността. Затова има ревност, която кара едного да бъде непрекъснато нащрек, непрекъснато да бди над себе си - не изостанах ли, не се ли отпуснах, не разпилях ли нещата, които той обичаше у мен, не престанах ли по моя вина да бъда любима за него?
Има ревност, която вика на помощ жестокостта и звяра в човека. Нечовешката ревност, която убива. Но Отело уби невинността, а Дон Хосе не можа да убие волята и свободата на циганката Кармен. Извинявай, това си го чела в христоматията.
Има хленчеща, пълзяща, жалка ревност. Тя буди най-малко съжаление у лицата, които я предизвикват.
Един таи мъката в себе си. Друг я излива без мяра, вгорчава дните и на другия. Той не забелязва, че любовта си отива неусетно и продължава по навик...
Но къде и по какъв начин да вместим в този мътен хаос от чувства и наивни подтекстове за оцеляването на любовта между двама души - къде тук да намерим място за сините очи на едно дете? Оженихме се по любов, разказа ми една позната, която не бях чувала и виждала отдавна. И бракът ни беше щастлив. Първият ни син порасна и тръгна на училище. Тогава решихме с мъжа ми да имаме второ дете, карах трудна и мъчителна бременност, но всичко се забравя, защото родих жив и здрав още един син.
Ето в такива случаи хората казват: много хубаво не е на хубаво. Няколко месеца по-късно кафявоокият баща се вторачва в детето и заявява на зеленооката майка, че не може да понася в къщата си сини очи. Започват подмятания, недомлъвки, подигравки. Детето расте, но го гледат с обич само зелените очи. Другите са равнодушни. Натякванията продължават, обидите също, докато един ден прерастват в груби обвинения за изневяра, за подлост, коварство... Детето вече реди първите си думи "тате... тате" и протяга ръчички, но таткото не подава своите обидени, честолюбиви ръце. Таткото не иска да признае като аргумент сините очи на леля, вуйчо, чичо, първи братовчеди от своя род.
Кажи какво да правя - молеше моята позната също като теб, момиче, - помогни ми!
Аз не мога да помогна, разбира се. Но нека да помислим заедно какво би могла да направи тя.
И двамата, казва, са с висше образование и добро обществено положение. Е, двама висшисти много добре знаят, че има начини да се докаже едно бащинство. Само че там някъде по епруветките, където се търсят вероятните от всички възможни проценти, не може да не се изцеди капка по капка онова чувство, което събира двама души и за да увековечат мимолетното чувство, те създават деца. Не знам с какъв цвят на очите биха се гледали после, сигурно няма да е от гамата на топлите цветове. 
А ако ревността заради сините очи е просто параван за отлетелите чувства, след което остава досада и наранено честолюбие? Жената не желае раздяла. Била дете на разведени родители и знаела от собствен опит каква е съдбата на децата на разведените. Тогава закуцуква животът в постоянна обстановка на война в собствения дом. На обръщения с груби епитети, вместо със собствените имена. Дали децата са щастливи в дом без усмивка, без ласкава дума, обич и разбирателство? Дали не ги трови атмосферата на недоверие, грубост и неприязън? Жената си задава непрекъснато тези въпроси. Плаши се от тях. Какво да правя, пита.
Никой никога не може да знае какво точно се е случило между двама души. Кой тогава поема риска да дава съвети? Аз лично веднъж-два пъти през живота си съм съветвала. И горчиво съжалявам за това.
Веднъж попаднах в квартален клуб, където честваха не една, не две - цели осем златни сватби наведнъж. Имаше цветя за златноженките и подаръци за златноженците. Домашна баница и "Вий спомняте ли си, госпожо", сладкиши и "Спи, моя малка синьорита", ликьор и "Два бука, прегърнати в гората". Имаше и Менделсон, имаше и "горчиво", а в потрепващите ръце се вълнуваха пълните чаши.
Петдесет лета заедно. И всичките тези години са били пълни с луда любов, очи в очи и неказани думи? Айде бе, я по-кротко! Я да стъпим на земята. Но е имало топлина, защото и двамата са слагали съчки в огнището. Имало е разбирателство, защото всеки е ценял другия до себе си. Имало е хармония, защото двамата са гледали напред. Утрото е идвало по-мъдро и по-ведро от тъжните вечери. Бивало е и тежко, но двамата са му подлагали сговорни рамене. Раждали са се деца, плисвала е радост и светлина у дома. Прохождали, проговаряли, затичвали се, ставали човеци. Децата им раждали свои деца. И косите отдавна са бели, и сърцата са сменили ритъма си, и походките не са от най-уверените. Дали затова на тази възраст отново вървят здраво хванати за ръце?
За какво ли не може да си спомни, за какво ли не може да размисли човек, докато трае такъв мил ритуал. И аз се размечтах някой ден една зеленоока жена и един кафявоок мъж да тръгнат към своя златен Менделсон. Помежду им да върви и нежно да ги подкрепя синеокият им син...
Такива ми ти работи, моето момиче. От мен толкова. Като ти свирне твоичкият, дланите ти се изпотяват, нали? Но не го убивай от ревност. Забрави секирчето, излей киселината и пусни водата. Не чети по вестниците кой намушкал любимата, коя заклала любимия. Сякаш са внесени от друга галактика българи. Това не сме ние. Това не си ти. Я се погледни в огледалото. Има време за всичко, включително да натвориш достатъчно глупости в живота си.
Сега ще извадя писмото изпод купчинката. Стига ме е тормозило. Ще препиша адреса на момичето.
Само ако знаете как ми е омръзнало да разказвам за себе си в трето лице...