"Голи са без книги всички народи..."

Живко Русев е роден в Димитровград. Магистър по българска филология на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". От 1990 г. работи като журналист, а от 1997 г. - като преподавател по български език и литература в СОУ "Любен Каравелов" в Димитровград. Главен учител за гимназиален етап.


"Позволиш ли на ученик да те ядоса, вземай си чантата и си тръгвай. Не си за тази професия!"
"Няма как учениците да разберат написаното в учебника за кръстосването на траекториите на тъжните погледи на Белчо и Сивушка в пространството на безнадеждността.


- 24 май е празник на духовността. В днешния материален свят, издигнал на пиедестал потребителя, какво стана с духовното? Има ли какво да празнуват на този ден учителите, учениците, а и обществото ни?
- Вероятно ще прозвучи като клише, но не е клише - празникът е преди всичко състояние на духа. Така е и с 24 май. В нашия дом това е и семеен празник, защото и съпругата ми е учител по български език и литература. Не мисля, че само днешният свят е издигнал на пиедестал консуматорското. Така си е отколе, вероятно още от зората на човечеството. Но слава богу, пътят на човешката лакомия има и един паралелен път - на духовната потреба. И се оказва, че тя е не по-малко устойчива. Дано да е така и занапред. Аз живея в провинциален град, но Димитровград, макар и млад, има утвърдени традиции по отношение на духовността. Има своите академици, професори, театрали, поети: Васил Гюзелев, Васил Сгурев, Николай Христозов, Иван Русев, мир на праха му... Някои от най-даровитите артисти на България са работили в театър "Апостол Карамитев". Има своите учители, които са останали знакови фигури за поколения димитровградчани. Всички тези личности не само са оставили своите следи, но са насищали с духовна плът и всекидневието, и празничността. Така е и в много други градове. Има хора, за които 24 май е наистина ден за лична почит към духовността, има за жалост и такива, за които не е. Според мен на този наш уникален празник е добре всеки да си припомни "Проглас към Евангелието": "Голи са без книги всички народи..." Всъщност, май няма повече какво да се каже. Останалото е манифестащина.  
- Вярно ли е, че децата ни стават все по-неграмотни?
- При съвременното динамично развитие на информационните технологии и възможностите за глобална комуникация и достъп до всякаква информация не смятам, че е редно да говорим за неграмотност. Много голяма част от децата ни не са "четящи хора", да. Но ние, възрастните, сякаш малко едностранчиво възприемаме това определение, а оттам идват и някои неправилни според мен изводи. Да се уединиш с книга в ръка е наслада. Но изисква време, а всекидневието на младите е забързано, без значение закъде са се разбързали. Не може всичко да се поставя "на един кантар", казано по-разговорно. Децата имат своите интереси и там полагат усилия. И не са виновни, че езиковото им равнище не отговаря на определени стандарти. Без никакво лошо чувство, но познавам доста академични преподаватели, публични личности, държавни люде дори, които още не са преодолели диалекта си и не са научили къде се поставят пълен и кратък член, или пък кога в синтактичната конструкция се пише ограждаща запетая. И не само аз познавам такива. Много от децата притежават умения и таланти в такива сфери на познанието, които за мнозина от възрастните ще си останат непосилни завинаги, независимо от претенциите им. Извадено от контекста на един доста отдавнашен коментар на Стефан Цанев, съм давал на различни класове неведнъж тема за есе: "По-безграмотна от безграмотността е малограмотността". И наред с детски наивните размишления за азбуката, за светите братя Кирил и Методий и прочие, съм имал удоволствието да чета и великолепни текстове. Пазя си и есето на един млад човек, който в момента е много успешно реализиращ се програмист. Той беше написал това: "И по-опасна!!!" Това обаче е май по-валидно за възрастните... Както се казва, край на цитата.
За себе си отдавна съм убеден, че и грамотността е като празника - състояние на духа. Убеден съм и в друго - нашата длъжност като учители е преди всичко да подсказваме на децата си как да израстват като добри хора. И най-грамотният специалист, ако е лош човек... ще си спестя коментара.
- Интересуват ли се учениците от българска литература и от литература въобще, или учат наизуст и после забравят наученото?
- Най-напред би следвало да уточним какво трябва да се има предвид, когато става дума за литература. Самото понятие е всеобхватно. И може би пак ще опрем до книгата и ИТ възможностите. Няма как аз да кажа дали и доколко учениците се интересуват от литература, но все пак имам наблюдения. Ще си позволя да споделя и нещо лично. Синът ми е абитуриент. Опитвал съм да го възпитавам в четене, но предпочита слайдшоуто пред отделния том в ръка. И може с часове да чете от монитора, без да му е тягостно. Така е и с още много деца. Прочели са впечатляващо много произведения, но когато отидат в библиотеката, не знаят как да си намерят това, което търсят. А дали се учи наизуст и после се забравя - това според мен е въпрос на индивидуална нагласа. Българската литература като цяло не мога да кажа дали е приоритетна пред останалата. Четящите младежи четат наред, поглъщат всичко от любопитство поне. И онова, което ги е впечатлило - не го забравят. За нечетящите може би просто не струва да се дебатира.
- Вярно ли е, че учениците не разбират езика на учебниците, които пишат за Иван Вазов?
- Изписано е много за стила на т.нар. урочни статии в учебниците и едва ли аз ще мога нещо да придам към написаното. Има и много добри учебници и помагала по литература, чиито имена на издателства няма да споменавам, за да не правя неправомерна реклама. Но има и такива, в които претенциозното наукоподобие прави неразбираем за учениците не само Иван Вазов. За жалост има и доста такива. Няма как учениците да разберат кръстосването на траекториите на тъжните погледи на Белчо и Сивушка в пространството на безнадеждността. По никакъв начин не могат да осмислят вълненията на дядо Йоцо, когато "облюбвал" сабята и шинела на солдатина и как точно тези "атрибути" символизират "потенцията" на младата българска държава... Спирам с примерите. Името им е легион... Уви, манифестащината може да е и писмовна.
- Според изследвания, правени през последните години, най-зле на здравето се отразява учителската професия. Кое е трудно за учителя днес?
- Преди време бях чел, че по степен на натовареност и рисковост учителската професия е на второ място след тази на пилотите. Не зная. Може и да е така. През тази учебна година имах възможността да работя като инспектор по проект "Усъвършенстване на системата за инспектиране на образованието". В личен план за мен беше много обогатяващо. Запознах се с много добри учители. Видях делника на немалко училища. Натрупах впечатления и обменихме опит за пряката си преподавателска работа с доста колеги, с директори и помощник-директори. Извлякох си доста поуки за собствената си работа като учител. И няма да открия топлата вода, ако кажа, че прекаленото администриране е основната тегоба. А за здравето... можем ли да сравним как се отразява учителският делник с този на шивачката, примерно, прегърбена по 12-14 часа пред машината и бързаща да си изпълни нормата, за да си "заслужи" мизерната надница...
За учителското здраве обаче има една простичка рецепта. Мой приятел, диригент, ми е разказвал за първите си учителски години и за съвета, получен от чичо му - достолепен старец на около стотина години, преминал целия си трудов път като учител. Съветът е следният: "Позволиш ли на ученик да те ядоса, вземай си чантата и си тръгвай. Не си за тази професия!"