В джип с мечти за Малдивите

Карам кротко из ремонтираща се София и изведнъж - клаксони, балони, панделки, изскочили от стъклата на скъпи автомобили фолк прически, следвани от възбудени от градус лица и приветливо размахвани татуирани ръчички. И по някаква приумица този маскарад на суетата и кича е съпроводен от онова необяснимо броене, което по презумпция би означавало отлитането в безкрая на прекараните в училище години. Направо да си помисли човек, че абитуриентите току-що са скъсали синджира на някаква драконовски сериозна и компресирана с дисциплина образователна система и сега, волни и свободни, влизат в живота с широко отворени очи за още знание и усъвършенстване.
Ако беше така, мисля си, дори бихме приели донякъде демонстрацията на натрапчива показност. Независимо че щедрото излагане на показ на толкова много съзряваща плът до гелосани мъжкарчета с бутилка в ръка едва ли би могло да събуди умиление, колкото и да сме толерантни и разбиращи за необуздания порив на младата кръв.
    Далеч съм от мисълта да правя сравнение със същия период на моята младост, защото неизбежно ще провокирам много критици, пък и времето и нравите наистина бяха различни. Да ви пренеса за малко обаче на 380 километра на запад, в столицата на сегашна Сърбия, където кореспондентският ми пункт бе близко до училище и всяка година наблюдавах абитуриентски балове. Уверявам ви - такова чудо като у нас няма. Не че там щадят бирата и твърдия алкохол, не че довчерашните ученички са със скромни роклички с плетени бели якички и свенливо сведени очи, а момчетата - с преправените сватбени костюми на бащите си. Напротив, има всичко от съвремието, пък и от криворазбраната демокрация, но все пак до известен предел. След който идва искрената радост от завършването, снимките с учителите и родителите, към които съществува истински респект и уважение. И тази невидима спирачка пред пошлата показност и отричането на авторитети съзирам в  наличието на общество, което също е подвластно на конвулсиите на кризата, но за миг не поставя под съмнение дълга си за солидарност и... приличие. Онази солидарност, която на нас някак си ни убягва и ни превръща в държава на индивидуалисти. Дали защото за разлика от съседите, за нас съдбата бе ласкава и не преживяхме войни, разрушения, жертви, международен натиск и ембарго? Не знам, но повече от очевидно е, че сами се взривихме, а морала оставихме в желязната прегръдка на нагона. Оказахме се без съпротивителни сили срещу агресията, посредствеността и пошлостта. Създадохме си сами псевдоелит, псевдокултура и псевдоживот. В който на някакви личности се дава трибуна и те, представете си, обичали бързите коли и почивките на Малдивите.
И защо да се сърдим тогава, че някои от нашите деца виждат в тези субекти обекти за подражание и в деня на своята зрелост имитират измислени герои за масова употреба.
    Естествено, както всичко в живота, и абитуирентските балове ще свършат, ще се приберат в гардеробите празничните тоалети за "най-яката нощ" и вече на трезва глава младите ни съграждани ще се изправят пред реалния живот. А във вечно транзитиращата ни държава той съвсем не е лек. За едни науката ще бъде слънце, което ще ги огрява на други географски ширини. За други пък родните 51 вуза (впечатляващо за една България !?) са отворили широко врати и изглежда вече ще се конкурират за студенти. Оказва се, че в резултат на стопяването на нацията и емиграцията за всеки кандидат-студент има осигурени по две, та и повече места. Тоест на път сме да претворим в реалност недостигнатата пък и непреследвана по обективни причини мечта от времето на соца: "...всеки абитуриент - студент".
Ако все пак се напрегнем и приемем това обстоятелство от хубавата му страна, то веднага възниква въпросът за възможността за бъдещата реализация на висшистите у нас. И отново опираме до политика, но ориентирана към знанието и откриването на перспективи за прилагането му в интерес на развитието на държавата, а не като средство за осигуряване на луксозен живот. Осъзнаването на тази неотложна необходимост от облечените във власт би дало шанс за отечеството, пък и за тези, които през дните на дъждовната пролет брояха еуфорично изправени в джиповете на близки и познати. С дръзновението и енергията на младостта те обаче искат безапелационно да имат свои собствени джипове, пък и защо да не прескочат до Малдивите. И вероятно ще го постигнат, от сърце им го пожелавам. Важното е все пак това да бъде функция на знанието и практическата му реализация в една страна на икономическа и политическа стабилност.
 Дано не са мечти!