Любомир Левчев: Ловът е остатък от младостта на човечеството

    (продължение от 19.07.2014 г.)

Левчев сякаш сам прекъсна равномерния си, обмислен изказ, смени тона и продължи с неприкрита самоирония на дълго мълчал мъдрец:
- Сега искам да ти кажа, адаш, някои неща за лова, на които, ако искаш, после можеш да им сложиш въпроси, а ако искаш, и така да си останат, като един приятелски разговор, след като ти отговорих на твоите хубави въпроси по лош начин. Какво да се прави...
Като че ли ловът съответства на възрастта на човека. По принцип ловът е остатък от младостта на човечеството. В това е и неговият тайнствен, загадъчен чар. Никой не може да каже защо ловът е такова преживяване и страст. Има нещо първично в тази мъгла на началото. В нашия човешки живот ловът също преминава през различните възрасти. И аз съм преживял някои. Сега от последната възраст на лова искам да ти съобщя някои мои впечатления.
През 1991 година се заселих в село Полковник Серафимово. Там прекарвам летните месеци. Живея малко като хайдутите, които напролет отиват в планината, а зимата се прибират в своите леговища. Когато си купих за 500 лева къща на 300 години (най-старата и най-малката - някога е била най-новата и най-голямата), при мен дойде моята съседка и ме запита дали съм ловец. "Бабо, какво те интересува  дали съм ловец?" Много я интересувало, защото тук идвали прасета и ровели картофа." "Къде тук? В дворовете?" Ами да, непрекъснато.
Много се зарадвах и си казвам: "Ще си седя на прозореца и ще гърмя прасета." Малко по-късно наистина видях една глутница прасета. Глутница ли се казва?
- Сюрия.
- Видях голяма сюрия прасета на луна. Беше много красиво. Като лятото. Мина и замина през други дворове. Нямах пушка под ръка, но и да имах, разбира се, нямаше да гърмя. След това не съм видял прасе в този район. Много често виждах сърни. Те идваха и пасяха край къщите, където не живееха хора. Можех да ги гледам на половин изстрел разстояние. Сега имам чувството, че наоколо и муха не можеш да срещнеш. Всъщност, мухи много, но няма нищо друго. Всичко е изтребено. Хората са гладни. Нямат пари.
Като ходя на разходка, срещам бракониери. Разбира се, те се занимават със сеч на дървета, но заедно с брадвата носят рязана пушка.
Срещам и един луд, който се разхожда из гората. Така че сме двама лудите. Той се страхува от мен и аз от него. Но животни вече няма. Събота и неделя чувам лай на кучета, виждам как минават ловци с пера на шапките. Какво ловят, какво правят, не знам. Може би нещо намират, но аз, който се разхождам всеки ден в гората, животни не виждам. Една бясна лисица лаеше близо до къщата, но не съм я виждал и нея.
Доста опустяха "родните простори" откъм дивеч и това е много, много тъжно.
Разбира се, и аз съм участвал в "султански ловове". И сега виждам, как пристигат със скъпи джипове, с по 5-6 пушки, повечето забранени, но какво значение има това. Ядат, пият. Това удоволствие е отдавна загубено за мен и съм много щастлив. Вече ти казах, че най-хубавото на лова е общуването със себе си. Самотата, в която не си сам. Общуването с майката природа, с твоята майчица, която уж е покойница, но не съвсем, общуване с твойто начало. А може би и общуване с твоя край.
Като организиран ловец съм силно огорчен от страхотната бюрокрация, която се налепи върху лова. Не мога да си представя как се справят обикновените ловци, последните мохикани на селския, простия, истинския лов.
Не се удържах да вметна:
- Взимат пушката и влизат в гората. Така се справят.
- Аз не мога да се справя. Възобновяват книжката за право на оръжие. Трябват им парици. Ей богу, разкарват те от инстанция на инстанция, всеки хванал някакъв печат и не иска да ти го удари току така. Гледа те, за да поумнееш, да ти дойде акълът в главата, та да разбереш как се удря печат. Това не е като да удариш заек. Опитвам се с приятели с пагони да направя това. Върховният номер беше, когато трябваше да отида, но само вечер, някъде си, където да намеря двама инспектори, не един, разбира се, да ги доведа в къщи и те да видят, че имам желязна каса, в която ще държа пушката си.
Щастлив съм, че съм стар. Да му мислите вие. Чао!
Тонът на Левчев пак прави рязък скок от спокойния говор към острата контра, а аз се опитвам да проумея къде в личността му намират баланса помежду си ревнивият към творчеството и емоциите си поет, слетият с природата ловец и кипелият в толкова обществени бури гражданин. Той сякаш отговаря на мислите ми:
- Не искам да давам интервюта. Това ме отвращава от мен самия. Аз се удивлявам, че си чел поемата "Големия лов" и още повече, че си я разбрал. Хората не знаят какво е означавало тогава да излезе тази поема. Тя е ясна, не е абракадабра.
Аз не съм се отказал от себе си, от това, което съм написал, от идеите си не съм се отказал. Не че винаги съм бил прав, не че съм говорил само умни работи. Напротив, никак даже. Но да се откажа от "Големия лов"? Защо? Много им се иска на някои отказвачи. Във всички тези големи ловове всичко е написано, казано, предсказано и следсказано, напечатано не сега, а тогава. Не е кукиш в джоба. На нас много по-малко ни беше разрешено. Но казахме. А днес има свобода на словото. Големия лов е разрешен. Взимай си пушката и тръгвай!
Когато си тръгвах от дома на Левчев, не издържах на изкушението да го подкача, че трябва да се поздравим взаимно с интервюто, дадено най-после след цяла година преследване от моя страна. В очите му пак блеснаха иронични пламъчета:
- А ти как си го представяше, адаш? Задаваш въпроси, отговарям ти и готово? Рапорт даден - рапорт приет. Обаче ето, една година си общуваме, опознахме се. Не е ли по-интересно?


Трима Любовци ловци - вляво Левчев, вдясно Тодоров, зад обектива Николов