Поезията на Драгомир Шопов

Мирослав Миндов

Браво, Драгомире! Пиша ти това писмо през август 2014 г. Една година след твоя 75-годишен юбилей. В писмо мога да пиша свободно всичко, което искам да ти кажа във връзка със стихосбирката "Прошепнато насаме".
Ти оцеля в многоетажните високи кръгове на литературата като поет, критик, редактор. Ти си искрен талант и е твърде рано да слагаш край на своите сънища.
Спомням си нашата младост. Ти бе завеждащ "Поезия" в Националното радио, а аз - артист в Радиотеатъра. Красиво време на мечти и воля за нови успехи в обкръжението на големи белетристи, поети и режисьори.
Споделям твоя избор на стиховете в "Прошепнато насаме". Когато човек е на години, може да си поплаче - в началото и в края. Началото - детството, и края - въображаемата катафалка. Тук се крие вълшебството и смисълът в "Прошепнато насаме". Раздяла със слънчево детство и край - раздяла с живота. Душата познава човешката драма. Всичко е поезия за природата - земя и небе. Не е лесно да се разделиш с преживяното. Поезията е майка на всичко в изкуствата и в живота. Най-големите поети на света са написали и големи драми за живота.
В тези мигове на живота ти чувстваш голяма скръб за твоята майка - благородна Богородица, и за баща ти - известен български адвокат, виден интелектуалец. Ти си роден в семейство на голям род, с традиции и родова памет. Когато баща ти като млад юрист е назначен за селски кмет, твоето детство преминава в селска обстановка, пълен си със спомени и размисли за живота. Детството са твоите картини и звуци във всемира: селската улица, крушата на двора, петелът, кучешкият лай, стоборът, къщите, черковната камбанария, кончетата, звездите, кацнали върху покривите на къщите... През целия си живот ти живееш с кристалните утрини на слънцето, с уханията на треви и поляни. Но зеленият хор на щурците, гласът на вълшебна суета са изчезващо бледи в есенното твое небе.
"Колко съм стар - стар като моята полушубка със скъсан ръкав" - чета в твоята поезия.
Днес светът пътува в нищета и скръб. Пишеш за глухонямото момиче с празна кофичка от кисело мляко, което проси в трамвая. Пишеш за клошаря, ровещ в кофите за боклук. "Просяци, всички сме просяци" - страда душата ти. В своята мълчалива болка душата ти живее със стиховете на Ботев, Яворов, Димитър Бояджиев, Христо Ясенов, Дебелянов... В поетична галерия от картини, образи и думи звучат гласове на отминала романтика: на калайджията, вехтошаря, ковача, рибарите, косачите... Има есенни и зимни пейзажи, дървета, дъжд и сняг. Живопис от красота, сезони и думи. Носталгия, с която ти никога няма да се разделиш. Зная, че човекът не се страхува от смъртта, но е трудна, драматично трудна е раздялата със земята, с миналото... Всяко твое стихотворение носи настроения, теми, изповедална човечност, дух, култура в ритмиката на фразата, чувство за композиция, за звучност - една завладяваща партитура от стихове и душевност. Душата ти е отворена за мъдрост и знания. Това блести в "Прошепнато насаме".
Смъртта на родители, близки, съратници, приятели те води към началото и края на твоята поетическа сага. Ти пишеш със светла душа, устремен към върхове. В такива моменти душата говори с гласа на земята.
Ти не желаеш слава и почести. Твоята поезия е за тези, които обичат Бога, сътворението, мъдростта и живота. Ти търсиш в човешката душа обич и добрина, презираш лъжата и измамата, завистта и злото.
Зная колко обичаш старата триетажна къща на баща си. Времето е превърнало в прах най-скъпите неща от нея: портрета на майка ти, рисуван от голям художник, покрива, вратите, жарта от огнището, стените - всичко, всичко... И старата снимка на тримата: майка, син, баща... Това е голямата любов, в която сърцето ти плаче, твоите литературни пътеки са молитви и стихове, които звучат в твоите сънища, картини и хора - незабравими страници от бисери в литературата.
Скъпи приятелю, зная, че ти пазиш свидно завета на татко си да не свеждаш глава. В тази невероятна стихосбирка си съхранил най-нежните чувства, очите, ръцете, душата на твоето вдъхновение и безсънни нощи, бисерна усмивка и безсмъртна любов към твоята Галя, която е навсякъде в поетичната поема на сърцето ти.
За кой ли път чета "Прошепнато насаме". В душата ми молитвено искри твоята божествена прошка: "Ще поискам прошка от тази земя, която толкова безмилостно газим." Ти искаш прошка от старото дърво, от птицата за гнездото й разрушено, прошка от листа, върху който пишеш с години, прошка от думите - казани или премълчани, прошка от сълзите в очите на любимата жена...

Колко много прошка!
        Ще имам ли време за всичко?
Ако все пак не успея -
                  ще бъде ли грях?
Да не мислим сега!
Виж слънцето над Витоша
                  към нас наднича.
Прости ми, слънце,
задето след толкова неволи
                  до днес оцелях.

    Просто Реквиема на Моцарт!