Одисеята на една българистка по света

Нели Бънкова е филоложка-българистка, преподавателка по история на западноевропейската литературата в Софийския университет "Климент Охридски". Била е лекторка в Хумболтовия университет в Берлин. Видяхме се с нея тази година на среща с колеги от випуска 1959-1964 г. по българска филология. Тя сподели интересни епизоди от кариерата си и от житейския си път. Нейният жизнен опит доказва, че един българист може да намери приложение на своите знания не само в родината, но и по широкия свят. Много от българите днес живеят в други държави, но там има и чужденци, които се интересуват от българския език, от нашата култура, искат да ги изучават. И златното поколение от нашата възраст, което сега е принудено да се труди и в пенсионните си години, може да даде своя принос за съхраняване на изконните български ценности.



- Нели, стана половин век от завършването ни на Университета! Неизбежна е равносметката за нас, изкушените от словото, от перото. Ти беше една от изявените студентки, дипломира се с отличие, завоюва и титлата "доктор". Какво стана с теб след това?
- След редовната аспирантура по антична и западноевропейска литература и защитата на дисертация започна моята борба за "място под слънцето" в специалността, смятана за не толкова  модерна. Наложи се често да се явявам на солидни конкурсни изпити, защото тогава не бяха се нароили толкова университети с лесни преподавателски места, титли и звания. За едно щатно преподавателско място имаше много кандидати, затова няколко години работех като асистентка и преподавателка все на хонорар в различни институти, което ми създаваше несигурност и безпокойство.
- Отиде доста млада като гост-преподавателка в Берлин. Все пак си била оценена високо!
- То беше "утешителна печалба", след като за единственото щатно място в университета бе избран колега, по-изявен от мен, партиен член и то мъж! Мъжете бяха предпочитани във феминизирания ни факултет.
- Но защо не продължи в Шуменския университет, където са ти предлагали доцентура?
- Заради битови проблеми. Не съм била номенклатурен кадър, трудно се сдобихме с малко жилище, имах малко дете и не ми се пътуваше непрекъснато. Предпочетох да преподавам български език в Консерваторията, в Художествената академия, във ВИТИЗ, западна литература в Държавния библиотекарски институт. Работех и с чуждестранни студенти и аспиранти. 
- Как се справяше с работа на толкова много места?
- С моята нагласа към движение и промяна не ми беше трудно. Попадах в различни колективи, опознавах интересни хора. Имах "черна точка" в биографията си заради една стара мелница на дядо. Бях без протекции, а от гордост отхвърлях  подмазвачеството, демагогията, връзкарството. Не съм си пробивала път чрез постове в комсомолски и партийни организации. За мен оставаше много работа при по-малки възнаграждения! Нищо не ми е подарявано! Всичко сама! В "кулата от слонова кост" на академизма и преподаването преживях 25 години! Създавах дългия списък на научната си продукция с вярната си пишеща машинка "Ерика", затрупана с многото си книги и в тишината на големите ни библиотеки. Не съм била сред "принцовете", но  бях доволна, че другарувах и общувах с ценени интелектуалци, със специалисти, които имаха моята сродна съдба.
- Промените от 1989 г. ни поднесоха горчивата си чаша. Как видя ти съдбата на интелектуалците ни?
- Нашето общество низвергна интелектуалците, с изключение на тези, които ловко успяха да се превърнат в "политически елит"! Голяма част от интелигенцията се покри, повечето интелигенти съвсем се снишиха, малко останаха тези, които влязоха "в час" с времето ни. Кой чете, кой цени сега писателите, които имаха "олимпийски" тиражи, слава и много облаги?
- Документалната ти книга "На гурбет в чужбина. Време, нрави и пари" се чете на един дъх! Поздравления! Най-малко от теб - с твоите успехи, с твоята кариера, очаквах да смениш професията си и да предприемеш такъв рискован ход!
- Разбра ли, че съм права, като ти казвам, че днес сериозните научни публикации не са атрактивни и четивни! Ако в книгата има сензации, то тя става тутакси интересна!
- Така е, но ти си искрена авторка. Очевидно е, че нищо не си измисляш, не фантазираш. Как от "академичния мир" попадна в един толкова различен свят?
- Пенсионирах се в средата на 90-те години, а имах излишък от физическа и интелектуална енергия. У нас се говореше само за бизнес и печалби. Времето работеше за новите мутри! Съпругът ми почина, синът ми беше израсъл. Заразиха ме приятелки-гурбетчийки и неусетно се влях в техния поток! Само така можех да си докарам прилични доходи! Дотогава с много труд успявах да печеля по 3-4 лв. за дописка в някой вестник, или по 4-5 лв. за частен урок по български език и литература. Можех да издам книга, за която да си платя, че и сама да си я разпространя! Виж докъде стигнахме ние, пишещите, в новото време!
- Повечето от българистите се почувстваха изоставени, останаха извън борда на новото време!
- За да не се "изгубя в превода", потърсих спасение в реалния живот. Но не изоставих и книжния! По-точното е, че прегърнах и двата!
- Значи не се отрече напълно от себе си!
- Времето наложи нови правила, нови теми и поприща и за нас, интелектуалците. Трябваше да бъдем по-близо до живота на младите, които по-бързо от нас се адаптираха, показаха инициативност и комбинативност.
- И ти се отправи към Близкия изток! Замина на гурбет в Израел! За тази си "одисея" пишеш в книгата си, разказваш за "вечните евреи", които често влизат в интересни световни сюжети!
- В дисертацията си се занимавам с романите на Томас Ман "Йосиф и неговите братя" и "Юдейската война" на Лион Фойхтвангер - като еманация на вечните човешки проблеми и в обстановката на "вътрешната емиграция" на много видни автори през 20-те и 30-те години на ХХ век. Героите са юдеи от библейски времена. Анализирах историята и философията на евреите. От книгите познавах обстановката в Обетованата земя, която винаги ми е била безкрайно интересна. И с моя авантюристичен дух си помислих, че ще ми бъде любопитно да отида и да поживея там. Е, Съдбата ми поднесе този подарък и съм й много благодарна за това!
- Аз съм пловдивчанка, живяла съм в еврейски квартал. Много от нашите съседи евреи през 1948-1949 г. заминаха за Израел. Ти разказваш за такива изселници, че са предпочитали за гледачки и придружителки само българки, а не покорните, евтините филипинки, обучени точно за тези професии. Какво е обяснението ти?
- Така е, защото са останали верни на първата си родина България! Обичаха я, може би, повече от нас! Искаха да говорят български език, а не иврит! Искаха да си споделят спомените от младостта с човек, който ги разбира. Предпочитаха българските ястия - те ги връщаха в годините на детството им!
- И какво се печели от тази дейност, която е "микс" от готвене, чистене, психотерапия?
- Гледането на стари хора не е лесно! От жена с научна титла, от университетска преподавателка се превърнах във "вакарелска слугиня", както ме наричаше една от първите трудни старици, заради която едва два месеца издържах теглото. Качих се на самолета и скоростно се прибрах в България! Но, заразена от емигрантския, гурбетчийския синдром, пак се върнах в Израел. Втория път имах късмет - гледах 90-годишен бивш зъболекар от Русе, с когото си допаднахме, разбрахме се. Придружавах го в болницата, в старческия дом, изпратих го и във вечното му жилище.
- Печалбата?
- Имаше я! За 3-4 години българките гурбетчийки осигуряваха наследниците си с жилище, обзавеждане и няколко возила. Тогава, а и сега, за такъв срок у нас това е напълно невъзможно! Но аз придобих и други богатства!
- Злато, диаманти?
- О, живях в Тел Авив, недалеч от Диамантената борса! Наоколо витрините на магазините бяха обсипани със злато. Но за други ценности ми е думата! Попаднах в кръга на българските евреи-литератори, които издаваха вестник с главен редактор писателят Марко Авишай. Поетът Мони Папо, вече покойник, ми зае пишеща си машинка на кирилица и започнах да редактирам и коригирам книги на български език. Бях доволна - хем бях в моя среда, хем си докарвах и допълнителни доходи. Редактор и съставител съм на поетичната книга на Сами Шаков.
- Излиза, че добрият българист е като дялан камък - става за у нас, става и за чужбина! А ти сега си Хаджи Нели Бънкова! Как намираше време за светите места, как стана пет пъти хаджийка?
- Наистина в Израел има какво да се види, но страната е два пъти по-малка от България. Както се казва в един техен виц: "А какво ще гледаш следобед?" Шегата настрана, но в тази нова за мен професия не съм била заета плътно 24 часа в денонощието. Седмичната ми 24-часова почивка бе предимно за пътувания с българо-израелските турагенции, които ни возеха с автобуси по интересните маршрути: Йерусалим, Витлеем, Кинарет, Хайфа, Мъртво море. Това, което видях, което научих, е ценното богатство, което  напълни душата ми!
- В книгата си "Еврейски сатирикон" проф. Иван Славов е написал, че ти благодари за сътрудничеството "от извора".
- Изпращах материали на Иван Славов от тамошните вестници за евреите-емигранти от бившия Съветски съюз. Наричаха ги "новите руснаци". Има виц, в който се говори, че ако видиш да слиза от самолета от Москва човек с дипломатическо куфарче, значи е научен работник, а ако носи калъф за цигулка, е музикант. Но ако е без багаж - тогава е пианист! Моите приятели от "новите руснаци" бяха прекрасни! Те бяха най-вече интелектуалци, хора с висока култура, отлични професионалисти и специалисти с титли, но там работеха предимно като санитари, като придружители в домовете за стари и болни хора. Те ме заредиха с висок дух, с енергия. От тях получих топлина, разбирателство, вдъхновение, радост!
- А с какво запомни българските евреи, за които се грижеше?
- Макар че бяха вече стари и болни, тези хора бяха личности с качества, с доблест и морал. Те изпитваха носталгия по България, милееха за нея! И всички бяха благодарни на България, на българите! Не вярваха, че "първата им родина" има злочестината да прогонва поданиците си по чужбина заради хляба и кариерата. Изслушвах техните истории за образованието и труда им у нас, за щастливото им детство, за любовите им. Бяха занаятчии, търговци, чиновници, лекари. Дошли в Израел само с по 2-3 куфара, с невръстни деца на ръце, те отново с много труд си бяха осигурили и във втората родина достоен живот в собствени жилища, със солидни спестявания за старини. И всяка година, на 24 май, хиляди баби и дядовци - български евреи, се събираха в най-голямата концертна зала на Тел Авив. Пееха българския химн, нашите обични стари песни и "Върви, народе възродени!", а винаги завършваха с "Я, кажи ми, облаче ле бяло".
- В книгата си "Евреите, светът и парите" Жак Атали откроява три основни принципа за просъществуването на евреите през вековете: труд, конкуренция, солидарност. Ти усети ли ги тези техни качества?
- Прав е Жак Атали! Солидарността виждах всеки ден - те са доброжелателни, помагат си взаимно. Не са разединени, не са злобни, не са завистливи! Понесли са много удари от историята и съдбата. Съществуват много митове и клевети за тях, но евреите имат огромен принос за развитието на света във всички области. Благодарна съм, особено на жените - солидни дами над 50 години, от които научих много! Те ни съчувстваха за тежкия труд, помагаха, правеха ни услуги, пренасяха безвъзмездно пари, вещи, лекарства. Еврейката е почтена жена с твърд характер. Тя е стоик, работохолик.
- Пишеш за трите кумира на съвременните израелтяни.
- Всички знаем, че първите преселници в новата израелска държава са положили много усилия, за да превърнат "пустинята в градина", за разлика от нас, българите, които от градина, превърнахме страната си в пустиня! Но сега техните наследници са вече консуматори на благата в Израел. Според мен те имат три кумира, пред които се кланят: Златния телец, съдържимото на господин Хладилника и Госпожа Лимузината. Колкото до парите, всеизвестно е, че евреите ги обичат и знаят как да ги печелят. Но и парите обичат евреите! А за хладилниците - те там са като двукрилни гардероби, пълни с какво ли не, и много време съм се грижила за тях. Колко съм ги мила, нареждала и пренареждала! Колите им - прекалено много са, навсякъде са с тях, въпреки удобния градски транспорт. Пърпорят, замърсяват въздуха, който там е горещ и влажен, та едва се диша. Всеки си има собствена кола. Получават я и децата от родителите си, щом навършат 16-17 години.
- Каква е разликата между българските жени - гурбетчийки и българските мъже - гурбетчии?
- Жените се оказахме по-силните и по-приспособимите в годините на прехода и кризата. Ние живеехме в хубавите им къщи, бяхме домашните Пепеляшки, грижехме се за храната и разполагахме с нея, а мъжете работеха от 7 сутринта до 7 вечерта, но живееха в мизерни условия, които не отговаряха на стандарта и на страната. Това беше унизително! Те се примиряваха да спят в мръсни фургони, в помещения, неподходящи даже за животни! И всичко това заради парите, заради експлоатацията от страна на посредниците, които ги наемаха в България, и тези, които ги устройваха в Израел.
- Разказваш в книгата си, че си гледала и дете.
- Красиво и добро момченце на 5 години - истински "малък принц"! Беше останало без единия си родител. Наложи се да запълня тази липса и по неволя се превърнах и в психотерапевтка. Мисля, че успях! Детето възвърна усмивката си, станахме приятели. В семейството се възцари добрата атмосфера.
- Но в Израел не е спокойно!
- Да! В Тел Авив често ставаха атентати с човешки жертви. Така бяха убити 15 младежи в дискотека. Веднъж пътувах с детето в автобус, който внезапно спря и ни разпоредиха да слезем. Пред нас улицата беше задръстена с коли и хора, които тичаха към близката градинка. Залегнахме на земята, докато обезвредиха взрив в кошче за боклук. Опасността отмина, а аз се изплаших за себе си, но повече за детето, което гледах! Чувствах се отговорна за чуждото дете, което вече бях обикнала!
- Както разбирам, после продължаваш одисеята си като психотерапевтка чак в Америка!
- Българи по света, прочели книгата ми, ме поканиха при тях на работа. Стана като в "До Чикаго и назад", само че до Калифорния, Хавай,  Лос Анжелис, Лас Вегас... и назад! За около две години! Сега има много българчета, родени в чужбина. Проговарят на английски, на други чужди езици и могат завинаги да бъдат загубени за България. Затова техните родители, техните баби ме поканиха да гледам и да уча такива деца, родени далеч от България. Така поживях в "Рая на Земята", както наричат тези места! Попаднах отново сред българи, които бяха постигнали за броени години добър стандарт на живот, но се тресяха от носталгия по родината си. За тях е онзи афоризъм: "Хубаво е там, където в момента не си!" А аз имах щастието отново да съм на мястото си като филоложка и журналистка. Сътрудничех на вестник на български език, излизащ в Лос Анжелис. Малък вестник, но полезно четиво за нашите сънародници в другия край на света!
 - Одисеята ти продължава и в Германия. Разкажи и за немците, сред които си живяла.
 - Работих и живях в Берлин като преподавателка. Синът ми е роден там. Познавам голяма част от Германия, но все ми се изплъзваше прекрасната провинция Баден-Вюртемберг в югозападната плодородна част, близо до Франция, където в хубавия климат е царството на лозята и на цветята. Там, в околностите на Щутгарт, работих в едно немско семейство. Грижех се за 90-годишния стопанин. По времето на Хитлер е бил 10 години на фронта. Сражавал се е във Франция и при Курск. Бил пленник в Сибир. Останал жив! Разказваше потресаващи истории! Но учудващото е, че не е затаил злост и омраза. Обикновен немец, занаятчия, сам построил къщата си, където и аз живях. Грижовен баща на пет деца, пръснати по света и нито едно при него! Жена му, 78-годишна, беше бегълка от източната част на Германия. Дошла с две малки деца и вързоп багаж през блатиста местност. Започнала от нулата. Тя беше твърда немска душа, баба и прабаба, но и запалена яхтсменка.
И в Германия се намери на кого да преподавам български език. Ей тъй, искаха хората да знаят малко от езика ни, от историята ни, от културата ни, та като пристигнат на нашето море, да им бъде по-лесно.
- Книгата ти се чете с любопитство, с интерес! Многото информация е поднесена с белетристичен дар и с хумор.
- Хуморът ни спасява в трудните мигове, в тежката ни съдба на гурбетчии. Събрала съм сюжети за нови книги, но нямам нито стимул, нито енергия да ги напиша! На кого да си подаря темите, наблюденията, преживяванията? Сигурно в моето положение са и други колеги-филолози. Преживяваме разрухата и немарата у нас като лична загуба. Питаме се: "Ще тръгне ли най-сетне България по правилните пътища, та да спре гурбетчийската одисея на българите по света?"


Пред входа на хотел-казино "Луксор" в Лас Вегас, САЩ

Нели Бънкова на служба при немско семейство - г-н Ерхарт Кох и съпругата му

Деца от детската градина на рождения ден на Ариел в Тел Авив

Израелски старчески дом за богати клиенти, където условията са близки до Идеалното

Руски, полски и български интелектуалци на работа като обслужващ персонал в израелски старчески дом

С г-н Ерхарт Кох на разходка

В библиотека в Лас Вегас

На тържество в Лас Вегас


Нели със семейство Ида и Шимон Ниньо на екскурзия в планината, на 30 км от Лас Вегас
Снимките са от личния архив на Нели Бънкова