Икономизация на Западните Балкани?

Когато Меркел и Барозу събраха в Берлин в края на август лидерите на страните от Западните Балкани, които не са членки на ЕС, те не им обещаха срещу победа "кръв, пот и сълзи", както е направил Чърчил на англичаните в навечерието на Втората световна война. Напротив, информираха Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия, Черна гора и Косово, че до 2020 г. те ще получат интеграционна помощ в размер на 12 млрд. евро и че процесът на присъединяването им трябва да протече бързо. Икономическата изостаналост на Балканите като цяло и забавянето на реформите, които биха тласнали балканските народи към средноевропейски просперитет, определено са причина икономиката да се постави като първа точка в дневния ред на Берлинската конференция. Но не бива да се пренебрегват и промените в геополитическата ситуация, които налагат ЕС отново да увери Западните Балкани, че не ги е загърбил и независимо от кризи, конфликти и войни близо до региона, Брюксел държи на присъединителния процес и подкрепя разширяването. Явно е преценено, че ситуацията налага да се подчертае неотменимият ангажимент, но и интереси, към страните от региона.
Няма как наблюдателите да не се сетят за една статия на Миша Глени във "Файненшъл таймс" от преди години, след военната кампания на НАТО в Сърбия, когато в прав текст каза, че "великите сили са виновни за икономическата изостаналост на Балканите и кръговрата от насилие в региона" или "Западът е виновен за съдбата на Балканите". Тогава той припомни исторически факти и направи извода, че "оттогава насам във всички решаващи моменти на балканската история именно великите сили са диктували изхода от кризите в района". Каквото и да си мислим днес за този анализ, няма как да не признаем, че "цивилизационният избор" на всички страни от Балканите отново е насочен към Запада, към ЕС в частност. Австрийският модел от 1955 г. за "вечен неутралитет", и то срещу свобода, постигнат на преговори със Съветския съюз тогава, не се оказа приложим за Балканите. Или великите сили са повече и с разнопосочни интереси, или изоставането на Балканите е голямо, или самите интереси на същите "големи" не са позволили, но е факт, че регионът, който дълго време е бил западна "санитарна зона" срещу болшевизма, както преди срещу османците, днес продължава да е "разкрачен" между стратегически национални цели и чужди влияния. Прави твърде предпазливи стъпки, често закъснели, и не успява да предотврати последствията от ветровете на днешните геополитически промени. Дали македонският президент Георге Иванов го е казал или някой друг, няма значение, но наистина "целият наш регион потъва в ситуация, в която се случват събития, които не са предвидими". Може би затова си заслужават вниманието именно страни като Сърбия и Македония, които се намират на полюсите на Балканите, но винаги са имали своите връзки и влияния, дори обща държава доскоро, но днес се пекат на огън, който не е само при тях. Още повече, че някои анализатори ги смятат за слабо звено по пътя на балканската интеграция, защото част от обществото там не е убедено, че много ще спечели от членството в ЕС, т.е. нямат и какво да губят, ако не се случи.
Сърбия е заявила желанието си да стане член на ЕС до края на десетилетието и работи за тази цел. Но не пропуска момент да подчертае, че не желае да прави избор между Брюксел и Москва. Белград винаги е имал специални отношения с Русия, те са взаимни и не са само емоционални или свързани с православие и славянски корен. Икономическите причини в днешно време са по-силен фактор за заемане на позиция и Сърбия в тази връзка няма основание да позволи да я намесват в геополитическите противоборства, особено след събитията в Украйна. Дали ще успее да балансира дълго и успешно в такава среда, не е ясно, но енергийната й зависимост от Русия и старите братски чувства са силен фактор. Независимо, че сегашното правителство не се колебае да заявява готовност да скъса с миналото и да гледа в бъдещето с избистрен европейски поглед. Включително и за ситуацията с Косово. Думите се подбират внимателно от всички официални сръбски институции, срещите доказват вглеждане преди всичко в баланс и национални интереси. Въпреки че руски фирми, т.е. Русия, притежават около 56% от сръбската държавна петролна компания, въпреки ангажиментите към "Южен поток", но и договорени нови поне 500 млн. евро руски капитали в модернизацията на сръбската петролна рафинерия в Панчево.
Някои сръбски медии говорят, че премиерът Вучич е съсредоточил много власт в ръцете си, че тази концентрация на власт е обезличила парламента, направила е медиите зависими, а опозицията - слаба. Кой знае защо този балкански синдром звучи познато. Но въпреки опасенията, че Вучич прилага еднолично управление, Брюксел отчита амбициите на Белград да отвори ключови преговорни глави от присъединителния договор - 23-та и 24-та. Ако усилията не се увенчаят с успех, ако ЕС разтакава процеса или подкрепата не е осезателна, наистина има опасност от "турски синдром", т.е. самостоятелни реформи без кой знае какви напъни за присъединяване. Да не се забравя, че национализмът е силна черта от сръбския характер по принцип, а приобщаването към ЕС си е всъщност отказ от "сръбска гордост" - т.е. от част от суверенитета.
Русия или ЕС е дилема, която поставя на везните решение да се приеме едното за по-добро от другото. Тази дилема не беше ли и украинска? Въпросът е защо изобщо се налага такъв избор и кой печели от едно или друго решение. Че има натиск върху правителството в Белград да вземе "правилното" решение относно санкциите срещу Русия, не е тайна. Тези санкции принуждават европейски компании в различни области да се изтеглят от руския пазар, а мястото им би могло да се заеме от сръбски или други чужди фирми. Именно за това призовава и Москва. Докато ЕС настоява местните фирми да не се възползват от създадената ситуация. Да, ама за Сърбия, както и за целия регион, е важно да възстановят икономиката си. Вучич твърди, че е наясно с това какви реформи трябва да се направят и подчертава, че ще се съобрази с европейските изисквания и указания. Но реформите са болезнени и едва ли ще се посрещнат с въодушевление от населението. Обсъжданията за намаляване на разходите са в ход, актуализацията на бюджета е на дневен ред, но това предвижда и намаляване на заплатите и пенсиите.
Може би затова и Германия на конференцията в Берлин акцентира върху икономиката на Западните Балкани и обеща инвестиции, за да смекчи поне малко натиска на суровите оздравителни мерки върху хората, но и да остане вярна на веруюто си за "стягане на коланите" с цел изход от кризата. Както и да не допусне регионът да продължи да бъде източник на напрежение и проблеми. Зависи дали това ще става за сметка на историческото и стратегическо предимство, което има Русия на Балканите. Да не говорим за други амбиции в това отношение. Едва ли ситуацията на избор или лавиране е най-подходящата за страните от региона, но ако зависи само от тях, те сигурно биха избрали "мирното съвместно съществуване", колкото и да звучи ретроградно днес.
Ситуациите се променят, проблемите остават. А налице е и един сравнително нов за ХХІ век. Македонски медии например информират, че вече 9 граждани на страната са загинали в Сирия, като са воювали на страната на ислямистки групировки, включително в "Ислямска държава" (ИД). В Албания, Косово, Босна не се крие тревогата и се взимат мерки относно дейност, която мотивира млади мюсюлмани от региона да заминават да се бият на страната на радикални ислямистки организации. Посочват се поименно имами или ислямски теолози, които са съпричастни към тези процеси, както и предполагаемите страни, които ги финансират. Съобщава се за функциониране на обучителни центрове, където, например в Албания, мюсюлмани се учат как да участват в терористични акции и джихад в Сирия. Като основна причина за подобни решения се посочва бедността и безперспективността, която стои пред тези млади хора. И това на фона на тлеещ етнорелигиозен огън в мултикултурните общества на тези балкански страни, на фона на политически и икономически кризи. Македония наскоро чества своя Ден на независимостта, официалните институции подчертаха успехи и естествено се похвалиха с "Македония е страна на смели хора, последователни в осъществяването на вековни идеали". Но едва ли в такъв ден някой се сеща за пропуснатите шансове, за нерешените спорове за името с Гърция, за претенциите на Албания, че не се спазват всички условия на Охридския рамков договор, за фактическия отказ на този етап да се подпише договорът за добросъседство с България и т.н. Но се откриват нови 5 паметника в центъра на Скопие и те отново поставят пръст в раната "кражба на история". Македония сигурно е държавата с най-много паметници на глава от населението, поставени в един неголям център на столицата, но едва ли само това е основание опозицията да говори за "пране на пари" чрез финансиране на подобни проекти. В същото време една от основните албански партии, ДСИ, настоява да се премахнат държавните македонски знамена от къщата-музей на Майка Тереза. Че е албанка, родена в Скопие, е факт. Че е католичка - също. Но какво има общо това с безкористната й дългогодишна дейност в полза на бедните по цял свят, и то без значение на етнос и религия? Дали е друг балкански синдром или просто политика за един ден? Да се говори за бързо приобщаване към ЕС в такава ситуация е доста смело изказване. Да не говорим за политическата криза и нерешените проблеми с условията на основната опозиционна партия, СДСМ, за да се върне в Скупщината или да се насрочат нови избори.
Кой пие и кой плаща е стара поговорка на Балканите, но едно е сигурно. Пиещите са малко, докато народите са потърпевши. Галопът на глобализацията, нарастващият брой на военните конфликти, които вече са в Европа, допускането на съществуване на организации като "Ислямска държава", а преди "Ал Кайда", превръщането на независимостта в относително понятие днес са все фактори, които поставят на изпитание сътрудничеството, съединението, интеграцията и просперитета, които светът жадува след двете световни войни. Да ги честваме не е достатъчно. Да се учим от грешките не е повсеместно явление. Но за да има стабилност на Балканите и те да стават като цяло част от ЕС, е нужно повече от воля на съответни водещи политици. Нужни са лидери с нов поглед за промяна, които вярват в изконни чисто човешки мечти. Като добруването и справедливостта.