За държавите и кучетата или Прилича ли България на благодарен уличен пес?

Не съм голям любител на животните, даже никакъв любител не съм, но не знам защо, от скука ли, от какво – започнах преди време да храня едно от бездомните кучета в махалата. Те са цяла глутница, но аз едно си избрах и него си го храня.
Остане ми парче сух хляб - хвърля му го. Хлябът твърд, та твърд, не хляб, а камък, обаче кучето стиска челюсти, скърца със зъби и го изяжда. И докато яде, ме гледа с предан кучешки поглед и благодарно помахва с опашка. Обеля салам - хвърля му обелките. Те - найлон - нито вкус, нито калории, абсолютен боклук. Гълта ги кучето. Поизпъне малко врат, посъбере слюнка и ги преглътне. А погледът му - кафяв и топъл като на Синди Крауфорд.
Хвърлям му и кокали. Огриза хубаво кокалчето от котлета, остържа го с ножа, ама хубаво го остържа, и каквото остане - на кучето. А то - хряс-хряс - сдъвче го! И - туп-туп - с опашка по тротоарните плочки - тоест, благодаря ти, нямаш ли още? Сипвал съм му и вкиснало мляко. Не мляко, а отврат! Облизва го. После нежно близва ръцете ми. Давал съм му и гранясала мас. Воняща! Изяжда я, без дори да я помирише. Накрая само благодарно изскимтява и пак ме поглежда с оня кафяв и топъл поглед.
Веднъж му хвърлих умрял плъх, бях до намерил в мазето – пълна гадория! И него изяде, песът му с пес!
И рибешки глави съм му изнасял, и бананови обелки, и мазни хартии, и мухлясало парче от тиквеник, и скапани ябълки, даже и скапан праз! Яде. И се облизва. И чака още. И кротко полага глава върху предните си лапи. А погледът му хрисим и предан, побрал в себе си кучешката вярност на цялата планета.
Обича ме кучето. Много ме обича. Направо ме боготвори.А аз го мразя. Тоест, не че го мразя, но го презирам. Гаден помияр! Не вижда ли, че му подхвърлям само огризки?! Защо ме гледа толкова предано?
Знаете ли какво си мисля? Мисля си, не прилича ли и нашата България на този пес, като разните богати брюкселци и презокеанци му подхвърлят това-онова?