Любовта като образ и видение

Тодор Янчев

    Интимната, или по-точно любовната, лирика в книгата "Безсрамни стихове" на Георги Ралчев (ИК "Рал-Колобър") не подлежи на критически апломб, тъй като каквато и да бъде оценката, поезията му се съпреживява от автора, който от своя страна чрез словото пресъздава себе си и своя вътрешен свят.
    Пасторалното се прелива с тънка нишка през битието в безкрайно богатата вселена, където "по старите каменни кръстове пеят славеи". Метафората например за кучешки плач и кучешка сълза под луната е символ за вътрешното горене на поета и за неговите лични усещания за света. Една изчистена образност в картина с богата багра на живота такъв, какъвто е. Идеята за любовта обаче се преекспонира, ако прекрачи прага на скромността, за да постигне допустимото в интимния живот на човека ("Кариерите на любовта", "Тихо преживяваме златните години", "Изповед на Дионис", "Потърсят ли ме нежните ти пръсти", "Макар сърце опустошил"). Поетът пише за любовта като за едно афористично състояние на духа. Разголвайки истината за телесното, той се радва на живота по свой начин, чрез връзката с жената, която обича. С афинитета си към нея авторът на стихосбирката идеализира тази любов между мъжа и жената като една неизбежна и безкомпромисна връзка.
    Да, любовта е образ и видение в тихата здрач на поета, властваща над чувствата, упоена от нестихващия огън ("Укротиха възторга ми бесен", "Не проклинай последната вечер", "Омръзват в покои нещата"). Георги Ралчев не е поет на директното изображение в стиха. Всеки стих в тази негова книга е свего рода метафоризирана картина. Според поета например истината се губи в пространството на непостигнатото, а изкуството на поезията е едно повторение на модулите на живота чрез символа на самотата. Невидимото е в пейзажа на духовното. Поетът открива завесата за своя читател на дълбоко интимните си чувства, вярващ и невярващ, дискретен и прям в своите "изповеди":
    В кариерите на любовта
    Загубих всичкото си време.
    Счупих ръцете си
    В кариерите на любовта.
   
Поетът Ралчев е автор със свой почерк, вглъбен в нещата от живота, които пресъздава в стиховете си, метафоричен и интимно съпричастен, пестелив в строфичния изказ. Творбите му са своеобразни видения на духа, който се "носи на крилете на порив красив". В строфите му "свирят смоци", "пеят славеи" и "прилепи почват щастливо/ хоро на раздяла с деня". Прилепът тук е образ, символ на загадъчното и неслучайно той е един повтарящ се рефрен, символизиращ в съзнанието на поета човешкия порив за разгадаване на неразгаданото в мрака на бездънната пещера, наречена още поезия:
    Не разбирам живота ти, прилеп,
    И се питам в съня си проклет
    Тъмна тайна ли някаква криеш
    Или просто си нощен поет.
             ("Тих живот през нощите понесен")

    Георги Ралчев гледа реалното в живота и го пресъздава в стиховете си като поет и като човек. Той вярва в любовта, но без излишните илюзии. Духът на човека винаги търси и намира съвършенство в тайните неща, които будят любопитството му към действителността, което е сякаш в самото измерение на живата материя на този свят. Временното в земния ни живот е подвластно на нищото! Духовното обаче остава във вечността. Ето защо стремежът за самооткриване сякаш е генетично заложен в човека, независимо от съдбата, която му е отредена.
    Поетът Георги Ралчев се доказва като автор, който има свой стил и мироглед, неподражаващ на каквато и да е друга поезия.
Изказът му е камерен в стилово отношение, еднакво земен и възвишен, но умело вникващ в пространството на човешкия дух, който безспорно в една или друга форма се определя от времето, в което живеем, и от света на противопоставяне на реалното и въображението, на материалното и духовното, на креативното и разрушителното в човешката природа, над която обаче винаги е имала власт любовта "като образ и като видение".