Театърът трябва да улавя енергията на деня

Петър Денчев е роден на 8 август 1986 г. във Варна. Завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" при проф. Здравко Митков. Неговите учебни представления "Смъртта и Дяволът", "Схватки" и "Слугините" са участвали на театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. "Жената от миналото" по Роланд Шимелпфениг (ДКТ - Пазарджик) е дебютът му на професионалната сцена. Поставя "Карнавал" от Жорди Галсеран и "Ромео и Жулиета" по У. Шекспир (ДТ - Стара Загора), "Медея" по Еврипид, Ануи, Драйер и Бродски (ДТ - Русе) и "Морски пейзаж" от Едуард Олби (НТ "Ив. Вазов"), "Бурунданга" от Жорди Галсеран (ДСТ "Алеко Константинов" - София), както и спектакъла "Мизантроп" (Сдружение "Клас" - "Фабрика 126", София). Автор е на сборника с разкази "Истории в минало време" и романа "Тихото слънце". Лауреат е на престижни награди за поезия. Най-новата му постановка е на "Различният" от Алексей Слаповски в ямболския театър. Със съдействието на ДТ "Невена Коканова" режисьорът даде интервю за ДУМА.


- Всъщност как стана връзката ви с трупата? Вие ли предложихте заглавието? С какво ви привлече?
- Отдавна поддържам връзка с ямболския театър, бях получил покана преди две години, но все нещо се случваше - не можехме да намерим точното време, подходящо заглавие. Когато ми попадна тази пиеса, реших, че е подходяща, защото се занимава с нещо наистина съществено и това е въпросът за любовта. Въпросът за любовта като екзистенциален и най-важен. За нейното съхраняване, за загубата и възстановяването й. За възможността да осъществиш автентичен контакт с другия, да влезеш в неговия живот, да се случи истинско взаимопроникване. Досега съм се занимавал с тази тема само в писането, затова реших, че ще бъде интересно да се сблъскам с един непознат състав с това заглавие.
- Сработването с ямболските театрали лесно ли се получи? Какво е чувството, когато работите за първи път с даден екип?
- Така или иначе, постоянно се случва човек да се среща с непознат екип, а и познатият винаги е непознат в известен смисъл. Струва ми се, че в този проект успяхме да работим достатъчно добре, за да създадем спектакъла си в нужната атмосфера.
- Поставяли сте в Русе, Пазарджик, Стара Загора. Как живеят и работят творците в извънстоличните театри?
- Покрай моите чести пътувания установявам, че в България има твърде много малки общности, кланове, анклави и т.н., които говорят на различни езици, живеят по съвършено различни правила. Ако така може да се каже, споделят ценности или идентичност, които не са приложими за по-голямата общност и ако бяха приложими, ще възникне непримирим конфликт. Това е доста сериозно разпадане на общността, за което аз, впрочем, съм имал предусещането в първите години след 2000-та. Това се отнася и за театралното съсловие, независимо къде живеят неговите представители. Всичко е разпокъсано, оцеляват трудно. Движението навсякъде е хаотично, случват се различни процеси, няма опит за обединяване. Даже се наблюдава презрение към колективното - нещо, без което театърът не може.
- Публиката оказва ли някакво влияние в това отношение?
- Проблемът с публиката е, че голяма част от нея не е достатъчно въвлечена в театралното изкушение. Трудно е да се наруши границата между изпълнителите и публиката и да се получи смислена среща, за да може аудиторията да бъде изкушена и да търси и по-нататък това изживяване. Липсата на разбиране, че театърът е специфична медия, в която публиката съучаства (най-често мълчаливо), че това е среда, в която се полагат смисли, довежда до тежко травестиране на театъра. И това не е толкова проблем на липсата на образование и традиции, а на инициативност. Преди няколко дни, след представлението на "Мизантроп" във "Фабрика 126" направихме среща с публиката, което е необичаен формат за нашата реалност. Останахме впечатлени, че никой от зрителите не си тръгна.
- Режисирали сте Еврипид, Шекспир, Молиер, Гогол, Ведекинд, Жьоне, Брукнер, Шимелпфениг, Олби... Кой от всички автори най-много ви е "измъчил" или е бил най-силно творческо предизвикателство за вас?
- Понеже все още съм в началото на своя път, реших, че ще започна да правя различни неща, ще се срещам с различни хора, с различни жанрове, автори и заглавия, които са ми интересни. Реших, че не искам да "концептуализирам" усилията си. Мисля, че колкото по-целенасочено човек се занимава с нещо, толкова по-голям е шансът да му се случи нещо наистина смислено. За мен театърът е интересен като парче живот, като вид общуване, независимо от жанровата форма и като парче живот, в него ме интересува "тягата" на парадокса. Защото в днешния ден постоянно изхождаме от правилността на разбирането, че човекът "знае" какво прави. Аз твърдя, че не можем да бъдем много сигурни в това. Относно измъчването, мисля, че срещата с пиесата на Едуард Олби беше много трудна - той е един много сложен и точен автор.
- Това, че самият вие пишете разкази и романи отразява ли се върху подхода ви като режисьор?
- Не мога да кажа. Работейки, човек е воден от интуицията и опита, които е натрупал до момента, и постоянно се опитва да намери нови пътища. Мисля, че няма особена връзка. Аз просто правя нещата, така, както ги правя.
- Чувствате ли подтик, необходимост да пишете драматургия, да поставите изцяло свой авторски спектакъл?
- Не, никога досега не съм изпитвал подобно желание. Много бих искал обаче да направя спектакъл в движение, в който актьори и танцьори да взаимодействат със свои лични спомени и сънища на психодраматичен принцип. Но досега не съм имал времето да се впусна в това.
- Обичате да участвате в живи четения - какво ви дават разговорите с читателите?
- Когато човек работи в театъра, вижда своята публика. Тя идва в театъра, ако не дойде, няма как да се срещне със спектакъла. Пътищата на една книга обикновено са много по-сложни и разнообразни. Винаги ми се е струвало много важно, че писателят трябва да бъде в известен смисъл "пърформър" на собствените си текстове.
- Какво според вас е типично за общата театрална картина в България?
- Мисля, че типичното е, че постоянно се рестартира миналото под някаква форма и така се губи адекватността в днешния ден. Съществува някаква жестока патетика към миналото, което се митологизира. Но тази патетика е музейна, всъщност няма отражение върху днешния ден, освен да "демотивира" и да блокира опитите да се осмисли днешният ден. Така се живее с представи, но не и с реални случки. Става така, че цялото ни общество, въпреки разпокъсаността си, е обединено в един лош спектакъл, в който всеки неумело играе ролята на някого друг. Така се поражда усещането, че денят и истината са се измъкнали, не са се случили. Театърът е бързо изкуство, което трябва да улавя енергията на деня, на случката и да се променя всекидневно. Трябва да бъде радикален. Но автентично радикален, не и мимикриращ радикалност.
- Има ли в салоните млада публика?
- Има, да, но е трудно да се говори по принцип. Българската публика има патетично отношение към театъра, от една страна, защото той е бил част от националното ни възраждане, а по-късно от изграждането на нацията; от друга страна, отношението към театъра като "жив телевизионен формат" се смесва с разбирането за "сериозността" на сцената, т.е., че театърът трябва да обговаря много важни истини за живота, които публиката да може да употреби утилитарно в живота си. Тоест, разбирането, че театърът трябва да носи някакви практически, съизмерими ползи (като непосредствено забавление или общовалидни мъдрости) е много вредно и трудно за промяна.
- Твърдите: "Вярвам, че има начин изкуствата да бъдат силен инструмент за разрешаването на важни проблеми." Как? И например у нас по какъв начин може изкуството да изпълни тази роля?
- Ако може театърът да е фактор на нашето неспокойство, а не фактор на някакво добруване и задоволяване на първичната потребност от забавление, тогава би било възможно. В театъра въобще не реагираме на онова, което се случва наоколо. Спомням си, че през 90-те години до границите на България последователно се водеха 4 войни. Мисля, че за този период нямаше нищо по сцените, свързано с войната и антивоенна тематика. Не успяваме да съхраним опита, пропастите между поколенията се увеличават ужасно много. Единственото, което май се случва, е да се справяме счетоводно. Което сигурно също не е лесно. Но отстъпването от амбицията за стратегия, за виждане, за промисъл в управляването и поддържането на професионално изкуство е пагубно. Тогава настъпва маргинализация.
- Съдейки по вашата творческа биография и професионален път до момента, изглежда, че в България съществуват възможности за развитие и израстване. Защо тогава толкова много млади хора продължават да напускат страната и да търсят образование и реализация в чужбина?
- Защото принципът на справедливостта е нарушен много отдавна. Съдебната система като социален регулатор не работи. Ние сме в ситуацията, в която опитът да имаме общ език и т.н. е предопределен като негативен.
- А плановете ви с България ли са свързани?
- Засега да. Но много неща наоколо не са особено мотивиращи. Например усилията за състоянието на сръбската култура са впечатляващи в сравнение с българската. България няма програма за превод на автори в чужбина, каквито имат Румъния, Турция, Македония. Сърбия преди няколко години беше фокусна страна в програмата на Франкфуртския панаир на книгата.