Делфинът

На Недка Бозаджиева

Приморско. Лятото на 1987 година. След бурна нощ по барове и дискотеки си лежах кротко до гаджето на плажа. Изведнъж детски писъци ме пронизаха. Скочих. Помислих, че някое дете се дави и хукнах към морето. "Акула! Акула! Ето, там е!" - сочеше с пръстче десетинагодишно момиченце. За секунди къпещите се в морето изскочиха на плажа. Настана суматоха. Майки търсеха децата си, бащи се чудеха какво да правят. Никой не смееше да влезе във водата и да провери какво е видяло детето. Започнаха оживени споровe: "В Черно море няма опасни акули". "Може и да се е появила някаква". "Да не би детето да е видяло труп на удавник?" и т.н.
С няколко приятели започнахме да си даваме взаимно кураж и решихме да нагазим в морето. За всеки случай си взех харпуна. Тръгнахме към мястото, посочено от детето. Водата стигна до кръста.
Изведнъж на няколко метра пред мен съзрях голямо туловище. Вдигнах харпуна и застинах в напрежение. Животното стоеше неподвижно. Никакви признаци на агресивност. Престраших се и започнах да го приближавам внимателно с ръка на спусъка. Ясно различавах перката, гърба, главата... "Делфин!" - извиках радостно. С помощта на приятелите ми започнахме да го изтегляме внимателно към плиткото. Хората на брега си отдъхнаха, дори по-смелите деца дойдоха да го погалят. Огледахме го внимателно. Не беше ранен.
"Защо е тук?" "Какво го е довело на плажа?" Някой изказа предположение, че делфините се самоубиват, както китовете: засилват се във водата и изкачат на брега. Делфинът (някой го определи от вида "Монако") стоеше кротък и почти безжизнен. Не се дърпаше, когато го пипаха, галеха и дори яздеха децата.
След едночасово шоу решихме да го върна навътре в морето. Взех си плавниците, шнорхела и очилата. Обгърнах внимателно делфина и заплувахме. Навътре, навътре, навътре... Останахме сами, далеч от шума и суетата. Обзе ме някаква първична сила. Почувствах се като един истински Ихтиандър, порещ вълните заедно с верния си помощник. Яздих го, гмуркахме се, изплувахме... Делфинът предусещаше желанията ми и следваше всяко мое движение. Не се отделяше от мен. И в детските си мечти не се бях виждал като герой от такава приказка.
Брегът отдавна не се виждаше. Никога не бях влизал толкова навътре в морето. Не се страхувах. Знаех, че каквото и да се случи, моят нов приятел ще ми помогне.
Защо няма средство, сеизмограф, компютър, който да улови и увековечи това вълшебство? Защо не може да се опише с перо това обаяние? Осъзнавах, че никога през живота ми няма да се повторят тези мигове. Прегръщах го, целувах го. На раздяла дори ми се доплака. Отблъснах делфина от себе си и започнах да плувам към брега.
На плажа приятелката ми стоеше почти разплакана. Оказа се, че ме е нямало близо два часа. Мислела да се обади на спасителите да ме търсят. Учудващо за мен не чувствах никаква умора. Откъде се бяха взели тези сили?
Седнахме да играем карти, но през цялото време си говорехме за делфина. Колегата ми Владо Костов се ядосваше, че докато вземе фотоапарата от бунгалото, ние сме отплували. Друг пък къде на майтап, къде сериозно се тюхкаше, че не сме му "ударили ножа". "Знаеш ли какво пируване с делфински пържоли щеше да падне?"
Играехме, говорихме, а аз с половин око все поглеждах към морето. Стори ми се, че мернах гърба на делфина на гребена на една вълна. Оставих картите, казах на Владо да вземе фотоапарата и тръгнахме към морето. И наистина, половин час след като бях излезнал на плажа, делфинът се появи на същото място. Този път фотографирахме събитието.
Отново взех плавниците, шнорхела, очилата и поехме с делфина навътре в морето. Реших да сменя тона и да му говоря като на непослушно дете: "Защо излизаш бе, глупчо? Какво искаш - да се самоубиеш или да станеш на пържоли? Само да си се върнал още веднъж!" Когато влязохме на 400-500 метра в морето, се оттласнах грубо от него и заплувах обратно. До вечерта делфинът не се появи.
На другата сутрин станах рано и тръгнах по пустия плаж. Нямаше тяло на мъртъв делфин.