Разрушаването на стената на страха

На 9 ноември 1989 година, в 21 часа и 20 минути на Борнхолмерщрасе беше вдигната граничната бариера, което означаваше падането на Берлинската стена и началото на германското обединение

Юрий Паниев
Специално за Руски дневник

 „ Ръководителите  на ГДР разбираха много добре, че е дошло времето да се либерализира забранителния режим за напускане на страната – ми разказа Игор Максимичев- сега главен научен сътрудник в Института за Европа към РАН, а през 1987 – 1992 година – посланик в посолството на СССР и Руската федерация в Берлин.  - На 7 ноември генералният секретар на ЦК на СЕПГ Егон Кранц и министърът на външните работи на ГДР Оскар Фишер информираха посланика на СССР Вячеслав Кочемасов за това, че е подготвен нов проект на закона за емиграцията”. Властите имаха намерение да отворят специален пропускателен пункт на границата с ФРГ, през който да могат да излизат без излишни формалности онези граждани, които са пожелали да се преселят на Запад. Кренц и Фишер поискаха да узнаят мнението на Москва за това, и още в първата половина на деня, на 9 ноември, Кочемасов им съобщи, че от съветска страна няма възражения”. Същата вечер членът на Политбюрото Гюнтер Шабовски даваше пресконференция в пряко излъчване, на която се обсъждаше работата на пленума на ЦК на СЕПГ, и между другото съобщи и за въвеждането на новите положения, позволяващи на гражданите на ГДР свободно до пътуват до Западна Германия. На въпроса на един италиански журналист, от кога тези положения влизат в сила, Шабовски объркано отговори „Още от сега”.
Винфрид Петч си спомня, че тълпи от източните берлинци веднага са се насочили към най-близките пропусквателни пунктове на границата и са ги превзели с щурм. За един час най-малко 20 хиляди души са пресекли границата по моста Бозебрюке без каквато и да е проверка на документите. Макар че отначало граничарите все още са слагали печати в паспортите.
Винфрид си е запазил гедеерския  паспорт с печата на граничния контрол от 9 ноември 1989 година. Печатът е сложен направо върху снимката. Тогава това е означавало, че Юрген не е трябвало да бъде пуснат обратно в Източен Берлин. „Ние с жена ми стояхме до граничната бариера. Аз ? казах: хайде да преминем, а след това ще се върнем. Сега този печат е една реликва за нас и ние с жена ми се гордеем с него”.
Ако се съди по разказите на участниците в онези събития, от двете страни на Берлинската стена е царяла неописуемо радостна атмосфера. „ Стана чудо – казват те. – Изчезна зоната на смъртта в центъра на Европа”.
Започнаха да разбиват на парчета стената, която 28 години внушаваше само ужас с автоматчиците по кулите, с картечните гнезда, с бодливата тел, противотанковите съоръжения, мините и електрическата сигнализация. Но не наведнъж, а постепенно, след известно време. Винфрид и неговите съседи от входа се опитвали да я събарят с чукове и длета. Някои са се опитвали да я събарят с камиони и машини за полагане на асфалт. Сега парчетата от бетонната ограда са отлични сувенири за онези, които в Берлин се наричат”кълвачите на стената”. Именно от тях държавата бдително охранява тези фрагменти от „позора на 20 век”. Сега изрисуваната стена е главен образ на историческата 1989 година – както за немците, така и за цялото човечество. Точно там е изобразена знаменитата целувка на Леонид Брежнев и Ерих Хонекер – в графитите на руснака Дмитрий Врубел. Художникът казва, че е пристигнал в Берлин по съвсем друга работа. „ Всичко стана случайно. Просто един мой приятел, който ме покани да направя изложба в Берлин, живееше само на 500 метра от онази част на стената, на която разрешиха на художниците да рисуват нещо. Кварталът беше мрачен и страшен. Източен Берлин беше почти празен, всички избягаха на Запад, хората изоставяха апартаментите си с мебелите” – разказа Врубел.
А  през 2009 година реставрацията на този графит, прославил Врубел по целия свят, повече приличаше на улична атракция. „ Три дни не можех да започна да работя, а успях да завърша едва след един месец. На ден рисувах само по една буква. Идвах, сядах да работя, и веднага се събираха към хиляда и петстотин души и журналисти. Давах автографи и интервюта – си спомня художникът. – Трябваше да повторя нещо, което вече не съществува, но се пази в съзнанието на всички берлинчани”.