Попивателна за мастило

Лариса Кафтан
Руски дневник

Бидонче с точици
Една моя възрастна роднина ме помоли да ? купя от Москва красиво малко трилитрово бидонче. С такива по-рано ходеха да си купуват наливно мляко или квас. Е, а сега такова красиво емайлирано бидонче не може да се намери даже в столицата, където има всичко. „Ама че сте се сетили!“ - разсмя се продавача в магазина за домашни потреби. - Да бяхте поискали още някой керосинов или газен котлон, примус или пък корито“. След дълго търсене бидонче все пак се намери – ръчно изрисувано, явно направено по стария калъп, но с надпис „Ръчна изработка“, поради което и струваше съответно.
А помните ли железните машинки за мелене на месо? „Смели кайма“ - поръчваше майката в семейството на мъжа си. Сега такава задача би предизвикала само усмивка – какво има да се мели, сложи месото в електрическата месомелачка, една-две минути, и готово. По времето на железните месомелачки правенето на кайма си беше сериозна работа. Първо, защото за мелене рядко се купуваше хубаво месо (а и откъде можеше да се намери това хубаво месо?). Но затова пък каква красива кайма излизаше постепенно от дупчиците на машината! Розова, нежна, естествена. Като деца ние много обичахме да мелим с машинката лук. Той хрускаше, смесвайки се с месото, белееше се в него, и обещаваше вълшебен вкус на домашно приготвените кюфтета.
Железни месомелачки се купуваха рядко -  дори само поради това, че те никога не се чупеха. Новичките се продаваха завити с промаслена хартия и блестяха като ново сребро. Сега иди че намери такава! Доскоро ги произвеждаше един военен завод в Украйна, и те се продаваха по за 300 рубли едната.
А имали ли сте сифон за правене на газирана вода, който се зареждаше в един специален щанд на гастронома? Този отдел така се и наричаше „Зареждане на сифони“. Това пълнене на патрончетата струваше 20 копейки. А помните ли разноцветните плетени пазарски мрежи, с които се носеха зеленчуци и плодове? И от които при най-малкия дефект изпадаше ту някое лукче, ту морковче? Найлоновите торбички с дръжките още ги нямаше, а когато някой ги носеше от чужбина .. това беше най-желания подарък. Носеха ги вместо дамски чанти, перяха ги, сушаха ги, закачени на просторите и ги износваха до пълното им избеляване. Какви времена бяха! Да, говорим за мрежичките. Наскоро на улица Тверская отвориха магазинче с изложени цели редички разноцветни мрежички на цена от 290 до 490 рубли, което така се и казва „Авоска“ (мрежичка). Плетат ги инвалиди. Някои ги купуваха от носталгия, някои като оригинален шеговит подарък, а някои просто искаха да помогнат на тези хора с ограничени възможности. Дали ще оцелее това магазинче „Авоска“? Този бизнес едва ли носи някаква печалба, но пък е интересен - като спомен за главната чанта на съветския човек.
А телена сгъваема мрежа за носене на яйца вече не може да се намери. По съветско време тя беше много необходима: като видиш някъде яйца – можеш да си вземеш. Тази мрежа побираше няколко десетки яйца, които благополучно стигаха в нея до вкъщи.
«Съветският  калкулатор“
Така наричаха дървеното канцеларско сметало. Макар че защо то да е само съветско? То си е съществувало в Русия от 17 и почти до края на 20 век и е било главно средство за работа на търговците, продавачите, счетоводителите и на всички, които правят някакви сметки.
Някога, висейки на опашката за дефицитния салам, който пускаха, човек можеше да наблюдава опитната продавачка, която набързо изтракваше на сметалото – дължите една рубла и петдесет и три копейки. Сметалото съвсем не е потънало в забрава. Все още може да се купи тук-таме – за всеки случай. Ами ако изведнъж компютрите ни обявят бойкот и настъпи отдавна предсказвания от Холивуд „бунт на машините“?
А може би си струва да се запаси човек и с някой друг примус и с въглища – знае ли някой какво може да стане.
Между другото, за въглищата. Железните ютии, които се загряваха с нажежени въглени са, разбира се, един антиквариат, който обаче съвсем не е излязъл от употреба. Веднъж, гостувайки на една моя леля, която живее в голям град, видях как си глади дрехите с желязна ютия, която нагрява на газовата печка. Досрамя ме: леля ми е пенсионерка и не може да си купи нова ютия. Същия този ден ? купих нова ютия с множество различни функции и...  с това я разстроих:“ Ти не знаеш, колко хубаво глади тази ютия, и не бих я сменила за никакви японски ютии!“ Между другото, желязна ютия на въглища днес все още може да се купи за 2000 рубли.
Раздялата с попивателната
Веднъж в един сайт в интернет видях молба от някакъв човек да му помогнат да намери 10 попивателни. Някои питаха: „А това какво е?“, други предположиха, че това са вид леки обувки. По-знаещите съветваха човека да използва вместо попивателни кухненски ролки и памперси. А една дама пишеше, че са ? останали стари тетрадки на редове и в тях има попивателни...
Попивателни вече няма. Спомням си, че видях забележка в ученическия бележник на един мой приятел: „ В тетрадката няма попивателна!“. Колко ни беше смешно, като си спомнихме бакелитовите мастилници, които не се разливаха, перодръжките, мастилените петна и муцунките на децата, омазани с мастило. Сега децата нямат с какво и едно мастилено петно да си направят. А попивателната имаше още и „военно“ предназначение: с направени от нея топчета момчетата обстрелваха през едни фунийки момичетата или се целяха един в друг. Попивателната, обаче, надживя и мастилницата, и перодръжката. След като през 1979 година образователното министерство разреши използването в училищата на химикалките, съветската промишленост още цели 20 години продължаваше да произвежда тетрадки с попивателни в тях.
Интересно ми е, как сегашните ученици разбират следните редове от романа на Алексей Толстой: „ Акуратно и с голяма почит той се отнасяше към всичко, което беше свързано с гимназията: към облеклото си, книжките, портиерите, училищния гардероб, даже попивателната я наричаше „хартия за попиване на мастило“.
«Соло за „Ъндъруд“
Така Сергей Довлатов е нарекъл своите писателски бележници. Пишещата машина отдавна се превърна в раритет, а знаменитата марка „Ъндъруд“ стана изобщо скъп антиквариат. Макар че и по съветско време беше много престижно да притежаваш такъв рядък „Ъндъруд“, който работи. Ето един цитат от „Солото за „Ъндъруд““: „ Отпечатахте ли разказа?“ - „Отпечатахме го“- „Получи ли си парите?“- „Получих ги“- „Добри ли са“ - „Добри са. Но са малко.“
Познавам хора, които и до днес си пишат на пишеща машина. Един познат на въпроса ми „как е твоя печатен агрегат“ ми се оплака „Валякът заяжда“. Ето, между впрочем, и думата „валяк на пишеща машина“ също вече е архаизъм. А понякога с раритетите стават чудеса: те отново излизат на мода. Така стана, например, с виниловите грамофонни плочи. Сега може да се намери всякаква музика записана на винил – и класическа, и съвременна. И меломаните отново купуват грамофони, които съвсем не са евтини: трябва да платиш от 10 до 30 хиляди рубли, за да можеш да слушаш същия онзи „истински винилов звук“, който е много по-качествен от дигиталното звучене.