Стратегия или тактика

Анализаторите още не могат да формират единно мнение дали може да се говори за нова руска източна политика след нашумялата среща на президента Владимир Путин с турския президент Реджеп Ердоган или става дума за тактически маньовър с цел да се вдигнат ставките в геополитическата игра в Европа.
Решението на руския президент за изместването на маршрута на газопровода "Южен поток" през турска територия, съчетано с намерението на "Газпром" да се откаже от досегашната си "стратегия на тръбопроводите" в Европа, безусловно би повишило ролята на Анкара в осигуряването на Стария свят с природен газ. Ако се абстрахираме от проблемите, които стоят пред новия стар газопровод, и той бъде изграден, ЕС ще се изправи пред необходимостта да има вземане-даване с азиатска Турция вместо с европейска Русия. Евросъюзът бързо ще усети каква е разликата между двете страни и със сигурност няма да бъде очарован.
Сега в европейските и американските медии е много модно да се говори и пише за "ревизионизма" на Русия, за нейния "империализъм" и други такива традиционни обвинения към голямата източна страна, които повече почиват на предразсъдъци и латентни страхове, отколкото на реални факти. Но никой сериозен изследовател не може да постави под съмнение факта, че това е европейска държава, чрез която европейската култура достига до бреговете на Тихия океан. Това беше и големият шанс за експанзия и развитие на Европейския съюз, който той, поне за момента, пропилява бездарно и безсмислено.
Европейската същност на Русия има и своите последствия и в начините, по които Русия води своята търговия. Домораслите русофоби ще ви обяснят, че Москва използва енергетиката като оръжие, но в момента, в който руснаците се отказаха сами от "Южен поток" светкавично се разнесоха писъци, че това е шантаж. Изглежда шизофренно, но всъщност никой от местната антируска агитка не вярва сериозно в нещата, които говори. Това е поза, в значителна степен повлиявана от настроенията на американската страна.
Русия има стока, от която се нуждаят всички, и се старае, като всяка друга страна, да я продаде на максимално изгодни за себе си условия. Купувачът пък на свой ред прави всичко възможно, за да защити своя интерес. Ако оставим настрана патологията с Украйна, нито една европейска страна, в т.ч. и България, не е имала сериозни проблеми с получаването и заплащането на руските енергоресурси. Правилата са ясни и се спазват.
С Турция обаче нещата стоят малко по иначе. В Анкара смятат, че щом веднъж природният газ попадне на тяхна територия, той става тяхна собственост. Украйна например не смята, че руският газ в транзитните тръби е неин, но Турция смята.  Така са решили хората. Както наскоро заяви един български енергиен експерт, може да стане така, че да купуваме руски природен газ, но с турска търговска надценка. При това в геополитически план тази надценка може да има не само финансови измерения и да доведе до много неприятни за нас, българите, а и за Евросъюза последствия. Работата е там, че обективно погледнато, Анкара, която желае и работи над това да е самостоятелен играч в Близкия изток, ще получи лостове да играе голяма роля и в европейските работи. А интересите на Турция може кардинално да се разминават с интересите на европейските държави. Това се проявява например по отношение на кюрдския проблем, на иранската ядрена програма, където Анкара отказа да въвежда санкции, или пък по отношение на санкциите срещу Русия, където Турция не само че не се присъедини към западните страни, но дори неприкрито се радва, че може да вземе пазарния им дял на руския продоволствен пазар. С подобен партньор европейците като нищо ще се окажат в ситуацията "от трън, та на глог". При това говорим за страна, която вече десетилетия наред е държана от ЕС в "антрето" на бъдещето членство и се чувства унизена от това, че честно не й казват нито "да", нито "не". Ехидните подмятания на Ердоган към европейците, че трябва да отидат в Турция, за да се научат на демокрация, са следствие от двуличното поведение на ЕС към Турция през всички години от 1987 г., когато Анкара кандидатства за пълноправно членство.
Но най-големият проблем и дори кошмар за Европа би била зависимостта от ислямизираща се Турция, която се заиграва с мракобеснически, терористични организации като Ислямска държава (ИД). Има множество съобщения, че бойци на ИД свободно преминават през турско-сирийската граница, а също така че получават лечение в турски болници.
Въпреки, че външният министър на Турция Мевлут Чавушоглу твърди, че страната му не купува петрол от Ислямска държава и че такива обвинения са лъжа, очерняща страната му, в последно време се появява все повече конкретика по този въпрос. По данни на западни медии от Сирия петролът, който Ислямска държава добива основно в района на Мосул, се пренася с цистерни през граничните пунктове Ел-Хава и Тел Абяд. Освен това имало и самоделни пластмасови тръбопроводи, по които черното злато се прехвърляло в Турция. По информация на френския вестник "Фигаро", веднъж попаднал на турска територия, нефтът на ИД се легализира с помощта на турски фирми, след това се реекспортира през пристанището Джейхан към израелското Ашкелон, а после към Европа. Разбира се, не само Турция е сочена като участник в контрабандата на петрола на ИД. Според специалисти в това участват и Йордания, където се използват стари маршрути от времето на ембаргото срещу Ирак, и дори Иракски Кюрдистан, който хем воюва с ислямистите, хем се опитвал да изкара пари от продажбата на петрол от района на Мосул. Турция обаче като член на НАТО и претендираща, че принадлежи и към европейския континент, се намира в "светлината на прожекторите" и това, което виждаме, не вдъхва оптимизъм.
Очевидно е, че Турция проявява на пръв поглед необяснимо пренебрежение към опасността, която представлява Ислямска държава. Анкара се въздържа от действия срещу тези главорези, като иска в замяна на възможни военни операции на западните държави със сила да свалят режима на Башар Асад в Сирия. Турция изглежда напълно не приема обоснованите опасания, че ако това се случи, джихадистите ще завладеят Сирия и ще разполагат с ресурсите на цяла една държава. Подозренията са, че Анкара се стреми да използва ИД като оръжие срещу кюрдите в Сирия, чиято възможна автономия се разглежда като заплаха за единството на турската държава. Също така в интерес на турската държава е ислямистите, като най-организираната и мощна антиправителствена военна сила да се пренасочат към борба със сирийската армия. Това, че пътьом ще бъдат пометени преди всичко прозападните опозиционни групировки, изглежда не вълнува особено Турция. Европа, която все пак граничи с Турция, би трябвало да си дава сметка до какви последствия може да доведе тази игра на Анкара.
Увлечена в противоборството с Русия, в значителна степен инспирирано от САЩ, обединена Европа пропуска важни и опасни промени на южния си фланг. В желанието си да накаже Москва, Брюксел, под натиска на Вашингтон, излишно усилва позициите на Турция, чийто неоосмански ревизионизъм не само не се крие, а открито се декларира. Политиката на Русия в случая с Турция е по-скоро реактивна, асиметричен отговор на западния натиск в рамките на новата студена война, отколкото някаква дълбоко премислена с далеко отиващи цели стратегия. Анкара и Москва имат дълбоки противоречия по редица въпроси и на първо място това е сирийският проблем, но двете държави, макар и водени от различни мотиви, показаха, че могат да намират общ език и да бъдат гъвкави, когато по волята на обстоятелствата националните им интереси съвпадат. Една от най-предвидимите реакции на ЕС, а и на САЩ ще бъде да окажат натиск върху Анкара, за да стопират икономическото й взаимодействие с Русия. Това обаче ще бъде грешка, която може да влоши още повече нещата. Турците, както и руснаците, имат дълбоко вкоренено чувство за национално достойнство и могат да реагират по начин, който да издълбае още по-голяма пропаст между тях и Европа. Разбира се, при такова развитие на нещата България отново ще бъде потърпевша, най-малкото защото е външна граница на ЕС с Турция и всеки едни проблем ще ни се отрази първо на нас.
Тези сценарии обаче ще се напълнят с истинско съдържание само след като и ако Русия и Турция осъществят замисъла си за новия газопровод, който да замести "Южен поток". Засега той е по-скоро в сферата на хипотезите. От друга страна, въпреки многото емоционални приказки вратата пред "Южен поток" все още не е захлопната напълно - договорите не са развалени. Възможни са различни варианти - включително четирите тръби на газопроводното трасе да бъдат разделени - две през България и две през Турция, но за това трябва да се работи, и то преди всичко от страна на ЕС. Българското правителство просто не го вземат насериозно, защото то, както и другите преди него, е доказало пълното си послушание към западните държави и на първо място към САЩ.
В сегашното геополитическо напрежение това положително развитие обаче е почти невъзможно. Пропускането на "Южен поток" автоматично ще бъде разценено като отстъпка от страна на западните държави, а те не могат да си позволят подобно поведение дори и поради имиджови причини. Въпросът какво ще се случи с България не стои пред тях и никакви угризения не ги мъчат. България си изпълни своята задача и може да ходи да плаче в ъгъла. Това е съдбата на държавите, чиито политически елити обслужват основно чужди интереси.