Сън в зимна нощ

Тъмно е. В мразовитите нощи на сънуващия човек му минават доста образи през главата. Къде прочел, къде си въобразил, къде усетил с кожата си, къде му казали-недоказали, къде пък сериозно се изказали. С една дума - калабмур от объркани мисли се лутат под черепната кутия на нашенеца. В нея за мнозина направо свети онзи натрапчив невронен център на нищетата, подаващ тревожни сигнали в борбата за оцеляване. Други пък се носят на крилата на кариерата и мачкат, мачкат по пътя към върха. А в полусън съвсем други, но не треторазредни, направо се къпят в народната любов, от която излизат кристално чисти и целите в бяло. Толкова силно позитивно бяло, че да им завиди човек с бяла завист. 
Под притворените в блаженство очи се реят и картини от бъдещето, което така натрапчиво организирано от розовата му страна ни описват през последните дни. В съзнанието се реят благоденстващи хора, изпълнили спортните зали, пристигнали от близо и далеч по първокласни пътища. Набитият дълбоко и докрай позитивизъм неусетно те вкарва в ефирни мисли за предстоящото, водят те за ръка през макови полета, летиш шеметно по нови магистрали из родината, а до теб нещо с дълги, дълги крака, т.е. софиянка, както прозорливо сочи най-новото проучване на Института по антропология на БАН. Няма дума - кеф. При това в минутите пред разсъмване една приятна топлина пронизва тялото ти, защото родни социопати казали, че сегашното управление нямало алтернатива. Тоест, не хабете напразно жизнената си енергия, в никакъв случай не протестирайте, каквото и да правите, пак ние ще се изберем. Пристанете организирано смирено, известно на кого, а след това проснете кървавите ризи на излъка под радостните, но и завистливи възгласи на роднини и познати.
Още е нощ. И под дебелия юрган от ранния соц, и под пухения му модерен еквивалент бушуват газови следпразнични фантазии. И ето ти чудо. Тече си руският газ през братска Турция и ние го посрещаме с какво, с хъб-че, разбира се. Едно такова спретнато, с много кранчета, канелки и врътки, каквото си поискаш. Врътваме - има газ, затваряме - няма. Баровска работа. "И да се пита човек - за какво ни бяха онези лакардии с комунистите от "Южен поток"?", разсъждава субектът под гъшия пух. А сънародникът му под юргана мисли стратегически: "Добре си беше с поточето, сигурни доставки, суха пара за транзита, работа за хората. Пък и с братята славяни, а и освободители, трябва да сме най-близки приятели." В отговор под пуха изстрелват злобно: "Идиот, в кой свят живееш." А от пролука на юргана, за да не излиза топлото, отговарят: "В по-добрия свят, продажник гаден." 
Предутрин е. Сред панелите изнемогва екологичен дизелов "Икарус". Някой стърже стръвно обледенен автомобил, което събужда неистов крясък на недопил си и полуспящ субект от остъклен с винкел балкон. "Що се дереш бе, цървул. Нали сме в годината на помирението", отвърна философски на псувнята чегъртащият, преди да премине към същото действие на задното стъкло. Човекът от балкона изтръгна в отговор някакво словосъчетание пак за майката като главно действащо лице, а автомобилистът побърза да се спаси по посока на магистрала "Тракия", за да помири поне съвестта си със следпразнично посещение при престарялата си родителка.
Утрин е, светло. Вече не е сън, а чиста реалност. Първи работен ден за онези, които все още имат някаква работа за някакви пари. Народът се е свил в якетата не знам коя си употреба и ако не знаеш произхода им, би си помислил, че според емблемите в градската инфраструктура се въртят маса представители на спасителни екипи от Алпите, всякакви там зелени патрули и екоактивисти, благотворителни организации, фенове на всички съвременни олимпиади, естествено без онази в хитлеристка Германия. Та поема човекопотокът насам-натам в суетата на градския хаос, а междувременно следновогодишно вече го облъчват. На видно място четем - "2015-а - годината на помирението". Прекрасно звучи, а и не само. Отдавна трябваше да се прозре тази необходимост, и то веднага след промяната през 89-а. А не параноични властолюбци да разделят народа ни по техни си псевдодемократични критерии и разкъсват отечеството, обслужвайки вече четвърт век само чужди, собствения си и на роднините си интерес. Затова този иначе хубав призив тълкувам с неудоволствие като: "2015-а - годината на примирението" със... статуквото.
Дано да греша. Няма да ми е за първи път. Но все пак си мисля наивно, че до помирението трябва да се стигне след мащабен, може би и болезнен за някои политически катарзис. И чрез въздигане на поруганите българска чест, дух и идеал, които да възпламенят в народа ни надеждата за борба с нищетата и арогантно настъпващата простащина. Това, естествено, може да се случи само с единение и помирение. Другият вариант, на разделението, вече го гледаме над две десетилетия и ни води към... изчезване. Уви!