Политкоректност? Ресто, не струва

С Жорж Волински бяхме в едно жури на фестивала на хумора и карикатурата в Куба. Често, когато привечер се разхождахме по крайбрежния булевард, ме караше да седнем в близост до някоя влюбена двойка, така че, уж обърнат към мене, да скицира позата им. "Гледай как са се увили, омотали, не можеш да разбереш кой крак, коя ръка на кого е!", дивеше се Жорж. На раздяла ми подари своя книжка с комикси. Естествено го помолих да ми я даде с автограф. "Аз ти правя подарък, не ти давам стока". И ми разказа как веднъж Пикасо нашарил нещо на стената на една кръчма, която често посещавал. Кръчмарят, като мен, го помолил да си сложи подписа. "Ако ти оставя автограф, и кръчмата да продадеш, няма да можеш да ми го платиш".
Години наред пращах на Жорж новогодишни честитки в "Пари мач", където той сътрудничеше. Досега. Жорж Волински е една от жертвите на разстрела в "Шарли ебдо" на 7 януари в Париж.
Както можеше да се очаква, последва водопад от възмущения, осъждания, заклеймявания. Телевизиите показаха, агенциите разпространиха изявленията на Оланд, Меркел, Камерън, Мартин Шулц, Обама. Как никой не се сбърка да каже нещо различно от това, че е "потресен/а" от "това отвратително насилие", от "ужасяващата стрелба", "подъл разстрел на полицаи и журналисти". (Меркел, Оланд, Ватикана, Обама). Това са неща "неприемливи" или "недопустими" за всички изказали се. И заклинания: "Тези хора не могат да поставят под съмнение ценностите на нашето общество" (Мартин Шулц), "Тези хора никога не могат да ни отнемат тези ценности" (Джеймс Камерън). И, разбира се, солидарност с Франция "за защита на свободата на пресата и на демокрацията" (Камерън), "Свободата на словото не подлежи на пазарлъци" (Шулц).
За това

шаблонно говорене

характерно за съвременните държавни сановници, както и за всички, които търкат брюкселски банки, съществува съответен термин - "политически коректно говорене". То изключва всякаква импулсивна емоция, тя трябва да бъде грижливо овладяна, по-скоро маркирана. Доста напомня на американските филми от категория "Б", с които ни затъпяват и нашите телевизии, и в които удивление се изразява единствено с "оу", възторг - с "уау", потрес - с "God" - "Господи", споделянето на скръб се симулира с прегръдка с енергично взаимно разтриване на гърба, а целувката се ограничава до доближаване (на не по-малко от сантиметър) на бузите.
Протоколните отзиви на нашите първи политици показаха, че техните щабове успешно усвояват брюкселските стандарти. А Слави удари всички в земята, като покани Меглена Кунева да осветли зрителите на шоуто му за случилото се в Париж. Сякаш забравяйки, че тя е ветеран именно в търкането на брюкселски банки и че е по-лесно да накараш костенурка да играе ръченица, отколкото Кунева да си смени маската, да изрече нещо извън нормите на политически коректното говорене, камо ли да изрази нещо като вълнение. (Никой не му е виновен на Слави, че вместо да си гледа лакърдиите, все повече се изкушава от махленско политиканстване, без да съзнава, че от политседянките с редколегията му лъха - не, вее, космическа скука: за да има истински диспут, е необходим сблъсък на мнения, а те са единомишленици, но това между другото.)
С маркиране на потрес и възмущение, със словесни осъждания на "отвратителни престъпления", "ужасяващи разстрели" и обявяването им за "неприемливи" и "недопустими", с деклариране на вярност към "демокрацията", "свободата на словото" и други "изконни ценности на нашето общество" няма да бъдат обуздани и преборени терористите.
В първите дни след вероломното нападение на хитлеристите срещу Съветския съюз Вячеслав Молотов произнесе реч по радиото, която завърши с лозунга: "Наше дело правое, победа будет за нами" - нашето дело е право, победата ще бъде наша. Да ви напомня това по някакъв начин на декларациите за неизбежността на

победата над тероризма

в резултат на привързаността към демокрацията, свободата на словото и другите изконни ценности, прогласени от водещи световни политици по повод трагедията в Париж? Победата беше постигната години по-късно, когато Червената армия стана по-мощна от германската, постигната беше със силата и превъзходството на оръжието, а не на словото, па било то възвишено, като на Молотов, или политически коректно, каквото слушаме тези дни.
Дано най-сетне в Белия дом проумеят (събитията в Украйна предизвикват по-скоро скептицизъм), че опитите да се подменят тук и там съществуващите режими с по-угодни на Вашингтон (Ирак, Сирия), като се използват платени наемници, раждат много бързо чудовища с имена "Ал Кайда", "Ислямска държава на Ирак и Леванта", халифати и прочие фанатизирани сборища, развъдници на терористи. Като тези, осъществили кървавата вакханалия в "Шарли ебдо".

Защо "Шарли ебдо"?

Седмичникът е наследник на основаното от Жорж Берние и Франсоа Кавана през 1960 г. месечно хумористично сп. "Хара-Кири". След като читател обвинява списанието, че е "глупаво и зло", квалификацията е приета за негов девиз, с който става популярно сред читателите. От 1969 г. то става седмичник.
    През ноември 1970 г. бившият френски президент Шарл дьо Гол умира в имението си в Коломбе д'еглиз. Това става седмица след като при пожар в нощен клуб "Пет-седем" загиват 146 души. Иронизирайки публикациите във връзка с това събитие, "Хара-Кири" отпечатва във връзка със смъртта на Дьо Гол информация със заглавие "Трагичен бал в Коломбе - един загинал". Резултатът: министърът на вътрешните работи на Република Франция забранява списанието. (Ще се въздържим от лесни коментари за границите на свободата на словото в люлката на съвременната демокрация Франция.)
    За да заобиколят забраната, издателите променят названието на "Шарли ебдо". Новото име произлиза от името на хумористично месечно списание "Шарли мансюел" ("Charlie mensuel"). "Шарли" носи името си от Charlie Brown, главен герой на популярния комикс "Peanuts". Същевременно е и закачка с името Шарл дьо Гол, каламбурът с чиято смърт бе довел до забраната на "Хара-Кири".