Бисер от ракетното огърлие на Народната армия

Димитър Копривленски

Малко множко ни дойде напоследък. Първо изпратихме да съветва Господ генерал-полковник Борис Тодоров (Цар Тодор). Той бе суперспец по военната техника и въоръжението. И в продължение на двадесет години правеше същото при министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. Когато се наливаха основите на най-силната ни армия. Народната. Последва го "морският патриарх" контраадмирал Дичо Узунов. Да държи руля на небесните бури. Пак при "работодателя на свети Петър". А преди повече от 10 години към отвъдното пое и легендарният ракетчик, първият командир на първата ракетна бригада - генерал-лейтенант Добри Александров Караджов. Още недостигнал 80-те. От които почти петдесет бе побратим на оръдията и се "здрависваше" с Бог с изстреляните оперативно-тактически ракети. Първо на 56-а Карловска ракетна бригада. Сетне и на Ракетните войски. Вече бе поел управлението на четири бригади.
Дали тук не избива известна тягост у оставащите. Човешко е. Можем да допълним имената на приятелите и последователите: полк. Христо Гатев, генерал-майор Доньо Марков, генерал-майор Мермерски, генерал-лейтенант Аврам Молхов, полковник Иван Ватев. Все от темелите на артилерията. И първи люде в Ракетните войски. А наред със скръбта и далеч преди нея е гордостта. Че сме били с тях редом. Че ги е имало на барикадата. Защото мнозина са чували репликата на 94-годишния днес "Папа" на ракетчиците генерал-лейтенант Димитър Тодоров: "На Балканите Ракетните войски имаха паритет!" Но колцина съзнават, че този "паритет", това равенство, се осигуряваше единствено и само с "героизма в мирно време" и на ракетчиците. Живите и отишлите си.
Към тях е общото признание. Та макар и с привкус на тягост.

Автентични автобиографични данни

"Роден съм на 29 януари 1925 г. в с. Мирково, Софийско. Прогимназия завърших в родното си село, а средното - в престижното по това време Механо-електрическо училище в София. От есента на 1943 г. бях партизанин в бригада "Чавдар" и като зам. четен командир бях произведен в офицерско звание "подпоручик". От есента на 1945 г. до есента на 1946 г. завърших едногодишния курс във Военното училище "Васил Левски"... Имах голямо желание да стана летец. И самостоятелно покрих всички показатели за летци. Явих се при началника на Политотдела на училището, генерал-майор Боян Българанов... Училището завърших с успех 11,75 (по 12-балната система) и имах право на избор в първите три най-добри гарнизона в България...", сякаш рапортува ген. Караджов.
Нанизано е като мъниста - равно, четливо, граматично, симпатично. Да не щеш да го спреш... Което не се среща често и при учени люде. Специалисти твърдят, че почеркът издава характера. Показва още яснота, старание, мисъл, стремеж...
Без коментар. Само с малко пояснение. Подготвях книгата си за самоковските ракетчици. Нямаше как да мина без среща с първия сред първите. Знаехме се. Но генералът все ме отбиваше: "Аз съм лежащо болен." Докато накрая ми потръгна. Клубът на ракетчиците от запаса в столицата организира посещение при свои болни колеги. И на 4 май 2004 г. заедно с генерал Вълчо Фотев, полковник Стоян Балканджийски и аз прекрачих прага му...

Със скрит касетофон и фото

Бе се преместил от инвалидната количка на дивана. "Командир, дръж се...", пробоботи с гърления си глас Балканецът. И щом тръгна реч за казарма, за войници, само за минута-две очите на генерал Караджов светнаха, той се оживи и промени, замладя. Трудно бе да спре. Тогава пък аз го емнах: "Вие ще си спомняте, съпругата ви ще записва. Генерал Раданов така написа цяла книга." Не ми обеща. Но в началото на септември ми звънна съпругата му: "Ние с Добри сме готови." А на 26-и проплака: "Др. Атанасов, Добри почина."
Ето как днес съм богат притежател на точно десет листчета, откъснати от тетрадка малък формат и изписани от ръката на легендарния ракетчик генерал Добри Караджов. Изкушавам се да продължа от тях:
"В продължение на 5 години ръководех бойната подготовка на българската артилерия. Накрая бе решено като най-подходящ за командир на първата ракетна бригада да бъда изпратен на курс в СССР. Като офицер с най-добри познания и войскови опит. След 6-месечния курс, вместо в полагаемия ми се отпуск, в деня на завръщането в София, заедно с командващия Ракетните войски и артилерията полк. Гетовски в 21 часа на 13 октомври 1961 г. над с. Радуил по маршрута Костенец-Самоков посрещнахме пусковите установки и останалата материална част за бригадата..."
Това е истината. И историята. От първо лице. 

Без архиви и манипулации

Без чакане на разрешение от чиновници и политици. Без важничене и надменности. И както непрекъснато повтаря генерал Димитър Тодоров: "Напишете си спомените, архивите скоро няма да бъдат отворени. Ако въобще това някога стане."
Преди да оглави новосъздаващата се първа ракетна бригада обаче, генерал Караджов повече от 10 години кръстосва артилерийските гарнизони. Не се възползва от правото си да избира гарнизон. В онези години това си е резонно. "Ще служа там, където има нужда от мен", заявява на ротния си командир подполковник Минев. И тръгва от 27-ми пехотен Чепински полк в Девин, през Бронирания артилерийски полк в София, Стара Загора. Чак през есента на 1949 година става "капитан" и командир на артилерийски дивизион.
"Беше време на бурни предислокации", пише той. И споделя с възторг за взаимната обич между него и коня му Глиган. Във времената на "конната батарея" историческата песен е подплатена и споделена с коня. Който понякога къса връвта и тича към човека.

Един подир друг си отиват ветераните

Сред военните е известна повелята: "Няма добър полк с лош командир!" И след като от историята се знае, че българската артилерия винаги е на върха, това следва да се признае. Дължи се на артилеристите, не на Бога. А точно най-добрите сред тях, като генерал Караджов, поставиха началото и основите на Ракетните войски. Чудно ли е тогава, че българските ракетчици стават най-добрите във Варшавския договор. Има безброй признания и потвърждения. И от български, и от руски, и от немски ракетчици.
А как се постига това? Обяснява го пак генералът: "И започна изучаването на новата материална част. Занятията се водеха денонощно както в учебните кабинети, така и на учебното поле на 20 км от Самоков. Заедно с това се преустройваха конюшните на бившия 7-ми артилерийски полк в казармени помещения и учебни кабинети. Като трети дивизионен в бригадата беше ми подчинен и аз отговарях за създаването на т.нар. Учебен ракетен център... Особена благодарност искам да изкажа на моя заместник полковник Христо Гатев...". Ще спестим подробностите. Върхът е на 28 август 1962 г., когато след първия боен пуск на ракетчиците на генерал Караджов Радио Лондон съобщава: "България е ракетна сила!" Как да не му благодарим. Почит е това за нас!
След пуска вместо в Самоков, ешелонът спира в Марино поле, Карловско. До 1973 г. начело е генерал Караджов. Сетне за три години е заместник на генерал Димитър Тодоров в Управление ракетни войски и артилерия. А от 1978 г. вече е и на върха. И накрая сякаш отново рапортува: "Службата завърших на 30 март 1991 г. с чувство за напълно изпълнен дълг!" Като не пропуска с пълно удовлетворение да добави: "Няколко дни след уволнението на набора бе обявена Карибската криза. На следващия ден пеша, с попътен транспорт, без команда, уволнилите се войници се явиха в бригадата..."
Редя тези редове и си спомням песента на Мишо Белчев - "Един по един си отиват от нас ветераните..."
За хора като генерал Караджов пее!


Първият ръководител на първата ракетна бригада генерал-лейтенант Добри Караджов



Генерал Караджов (до бусолата) извършва географско и топографско ориентиране. Първият отляво е командващият Първа армия генерал Борис Карамфилов