Жертвите и "жертвите" на Народния съд

Свикнахме да ни разхождат по историята, но не по магистралите на възможно най-пълната истина, а по еднопосочните маршрути на половинчатия и дори превратния прочит. Примирихме се да връщат назад лентата на събитията, но не до точката, от която можем да разберем не толкова какво, а защо се е случило, а само до линията, отвъд която в никакъв случай не трябва да поглеждаме, защото ще се отнесем с недоверие или поне ще поставим под съмнение онова, което с всички сили се опитват да ни внушат. Така лека-полека възприехме клишето "жертвите на Народния съд", без да се замисляме дори дали сред безспорните жертви не са налице и също така безспорни "жертви".
Ето как сме склонни да се съгласим, че е имало някакви прекрасни хора, които установената на 9 септември 1944 г. власт абсолютно незаслужено е осъдила, част от тях на смърт, а повечето - хвърлила в затвора. По същата логика приемаме, че до въпросната дата народът ни е живял мирно и спокойно, благоденствал е дори, но се появяват лошите исторически персонажи, които с преврат грабват управлението и с небивал терор потапят страната в страх, глад и мизерия. Все на същите основания вярваме, че и лагерите се пръкват едва след тази дата, преди нея те са били невъзможни, защото са управлявали добрите.
Когато облъчването идва от партийни фигури, някак сме по-снизходителни. За тях е важно да си пазят електората, сплотявайки го около собственото виждане за историята и настройвайки го срещу чуждото. Едните ще говорят против "белия" терор, а другите - против "червения", но само първите ще отбелязват, че във времето "белият" е далеч преди "червения". Едните ще се възмущават от лагерите "Гонда вода" и "Еникьой", а другите - от "Белене", но само първите ще посочват, че "Белене" е доста след "Гонда вода" и "Еникьой". Едните ще говорят за насилието преди 9 септември 1944 г., а другите - след тази дата, но само първите ще изтъкват, че броят на унищожените преди е съпоставим с този след. Едните ще припомнят разправата с политическите противници преди, а другите ще внушават, че такава е имало само след. Едните ще обвиняват за унищожаването на елита на нацията преди, а другите ще опонират, че това се е случвало единствено след.
Тези едностранчиви погледи към историята от страна на партийните фигури са донякъде разбираеми. И трудно обясними, когато са в репертоара на официалните лица в държавата, особено на най-официалното. Не е редно от най-високата трибуна часовникът да се връща само донякъде, колкото да подкрепи с аргументи някоя преднамерена теза. Особено пък като се знае, че в предишното време е изповядвано точно противоположното становище. Не всички, осъдени от Народния съд, са жертви. Някои от тях наистина са невинни, или с не кой знае колко голяма вина. За тях всеки нормален човек, особено днес, съжалява. Но сред осъдените има и истински главорези. Нима и те са жертви?
На мемориала в градинката пред НДК примерно е изписано името на майор Панайот Годев. На 3 август 1944 г. неговата ловна дружина разстрелва четирима партизани в Кюстендилско, сред които фигура от национална величина като Емил Шекерджийски. А преди да бъде доубит Стоян Лудев, околийски секретар на комунистическата партия, майорът му реже езика. Какво е трябвало да се случи с този човек месец по-късно? И по справедливост, и според условията, в които се намира България? Та още година преди това Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания приема предложената от Чърчил декларация "За отговорността на хитлеристите за извършваните зверства". Едно от условията за примирие на България с Антихитлеристката коалиция е да бъдат наказани виновниците за включването на страната ни в Тристранния пакт. По-късно Чърчил дори казва, че за военните престъпници "най-добре би било да бъдат разстрелвани още при залавянето им" и че "съдът трябва да е политически, а не юридически акт".
На Мемориала в памет на жертвите на комунизма са изписани имената и на други наистина виновни лица. Никой не си е направил труда да ги разграничи от невинните жертви, което подсказва, че е търсена не само почит и признание, но и политически ефект. Същото сторва и съдът в годините на прехода, като отменя присъди като цяло, без оценка за виновност и невинност. И той се връща до някаква дата в историята и по-назад не му се поглежда. А е трябвало - не само за да се разбере кой е виновен и кой - жертва, но и да не се легитимира България като съюзник на Третия райх.
Връщането към историята ни е нужно, но не избирателно. Само ако знаем цялата истина, ще можем и да почетем жертвите, и да си извадим поуките. Ето защо, видим ли, че някой тръгва да ни отваря очите от определена дата насам, трябва да сме наясно, че той иска не да ни поднесе истината, а да скрие неудобната част от нея.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info