Клюмнала роза за 16 милиарда

Зарадваха ме с роза. Повечето мъже не си падаме по такива подаръци, но жестът беше от толкова значим за мен човек, че нямаше как да не се въодушевя. С голяма любов я потопих във ваза, но на втория час чашката на цветето зае хоризонтално положение, а на петия клюмна изцяло, да не казвам като какво. С такава ли стока ще изплащаме 16-те милиарда кредит, с които парламентът се гласи да ни задължи, се попитах, но вече без въодушевление. Тогава разбрах, че розата е чак от Еквадор и струва цели пет лева. Ех, рекох си, такава е имало, такава са ми купили. Добре е да гледаме философски на живота.
Но какво му е философското да се примириш, че розата трябва да прелети два континента плюс океан, за да я имаш само пет часа, и то срещу пет лева? С валидност по левче на час, сякаш е билет за метрото? Еквадор може и да е сред седемте най-големи износители на рози в света, но нали и ние сме Страната на розите! Или може би бяхме? Сигурно вече не сме, след като сме победени на собствената си територия. Но ако не можем да пласираме дори на вътрешния си пазар онова, което не просто ни е било символ, но и десетилетия наред успешно сме продавали зад граница, откъде ще имаме приходи, за да плащаме новите заеми? През януари анализаторите отбелязаха, че България е превела последния транш по външния дълг от около 10 милиарда долара, останал от социализма. Нужен ни е бил четвърт век! А колко време ще изплащаме натрупания от капитализма още по-голям дълг? При положение, че вече нямаме работеща икономика, загубили сме дори собствения си пазар и не e останало нищо скъпо за продан?
Такива въпроси почти не се задават в публичните дебати. Спори се кой дълг е по-голям - предишният от един милиард, срещу който блокираха депутатите в парламента и в белия автобус, или сегашният от 16, който трябва да се приеме с овации. Вървят препирни къде е вината - в едногодишното управление на предишните или в някой от двата почти последователни мандата на сегашните. Обсъжда се с цялата поискана от финансовия министър сума ли да се нагърбим, а може би изгърбим, или с част от нея. И всички разпри са все относно разходите - дали да харчим повече, отколкото изкарваме. А защо изкарваме малко сякаш отдавна не е важно.
Съвсем без заем не може да се мине - предстоят плащания по дълга. Същевременно пропагандните изхвърляния, че новият дълг ще бъде 16 милиарда, са излишни. Толкова ще бъде общата ни задлъжнялост в следващите три години, но тъй като с исканите кредити ще погасяваме стари, новият ни държавен дълг ще бъде някъде над пет милиарда лева. Никак не е малко! Съвсем слаба утеха е фактът, че от доста години насам сега е най-изгодният момент за постигане на ниски лихви. Защото взимаме нови дългове, па макар и при добри условия, за да плащаме стари, като общите ни задължения не намаляват, а нарастват. Това може все още да не е дългова спирала, но е поне нейното преддверие. Влизаме в поведението на пристрастения към хазарта, който залага все по-големи суми, за да избие предишните разходи, и накрая неизбежно банкрутира.
Още по-отчайващо е, че дори онези, които са срещу нови дългове, виждат изхода в една от най-мръсните думи на прехода - реформата. Печалната й слава е заради пословичния й неуспех, а и заради самото й съдържание - свито финансиране на цели системи и изхвърляне хора на улицата. С това бюджетният дефицит може и да се намали, но приходите няма да се увеличат. Ще харчим толкова, колкото изкарваме, но ще харчим все така малко. Можем да подобрим донякъде положението, ако повишим събираемостта на вземанията, но и пред това предизвикателство сякаш сме безсилни. Стига се даже дотам митниците да финансират клипове с призиви да не се купуват контрабандни цигари, вместо да спират контрабандните стоки още на границата.
Безпомощността достигна своя връх във възклицанието, че нe можеш да управляваш, ако си без пари. Абсурдът не е в самата постановка - без пари наистина няма как, а в нагласата, че трябва да бъдат осигурени от някой друг - като огромен резерв, наследен от предишните, като национализация на частни фондове или като нови дългове. Сякаш правителствата отговарят само за разходите, но не и за приходите. В този възглед съвсем логично се вписва провалът на всичко, което може да ни носи пeчалба - нови атомни централи или поне блокове, тръби за газ или петрол. Защо да се развива икономиката, като много по-лесно е да се тегли кредит след кредит? Нищо, че следващите поколения, колкото и да работят, ще могат да плащат само лихвите.
Еквадорската роза клюмна не от дългия си път дотук. Може би дори тя разбра, че колкото и скъпо да я продават, приходите няма да стигнат за 16-те милиарда. Особено когато е купена не с парите от нещо, което сами сме произвели, а с поредния заем. И когато приносът й към националния доход не остава при нас, а прелита два континента и цял океан.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info