Бусинските грънци греят като слънца

Бусинци е малко село в близост до Трън, което в миналото било значим център на традиционното грънчарство не само в България, но и на Балканите. Тъй като в района има богати залежи на глина, именно това навремето определяло основния поминък на населението - грънчарството. Първото сведение за него е взето от известното "Бусинско евангелие" през 1784 г., в което се споменава за дарение, направено на черквата от майстор-грънчар. Този занаят се развива векове наред. Към края на 17-о столетие е в цветущо състояние. В селото се наброявали над 300 майстори, което означава, че почти всяко семейство се занимава с грънчарство. Паметта за всичко това грижливо се пази в Музея на керамиката, разположен в китното селце.

Най-характерното за бусинската керамика е, че служи за нуждите на хората. В нея няма нищо излишно и самоцелно и видът й е пряко продиктуван от бита на народа. Специфичните цветове са жълтият, зеленият и червеният, получават се след изпичането на глината. Затова не се учудвайте, като чуете местните да казват: "Бусинските грънци греят като слънца".
В Музея на керамиката има снимка на една от последните запазени занаятчийски къщи в селото. Старата работилница се намира в дъното на двора на музея. В тази сграда дълги години е въртял колелото Коста Гигов, а по-късно и неговият син, заслужилият деятел на народното изкуство - Петър. Съдовете, изработени от него,

грижливо се пазят

в изложбената зала на музея.
Тук ще видите геврек за ракия, блюда за плодове, бъклица с декоративна украса, заблуждаваща, че предметът е кух отвътре. Различни видове канички, трапезни съдове, чинии, паници огряват пространството. Има и големи керамики, напомнящи бидоните за зимнина. Характерни за тях са хоризонталните шнурови орнаменти, които служат не само за украса на съдовете, но и за тяхното заздравяване.
Бусинските майстори традиционно са оставяли пръстите на ръцете си, отпечатвайки ги върху дръжките. С палеца си слагали нещо като собствен печат, разкрива тайната на характерните вдлъбнатини Цветанка Захариева - фондохранителка на Музея на керамиката в село Бусинци. Любезната домакиня знае кои съдове - бокалите - навремето са се използвали за наливане на вино. То се съхранявало в прочутите големи бусински крундири, като в по-малките са сипвали ракия.
Може да се забележи, че някои керамики имат сплескана форма отстрани. Това е направено целенасочено от бусинските майстори - когато стомната се носи, тя не опира до тялото, по-практична е за преместване на по-дълги разстояния: при товаренето на грънците в каруца те заставали по-плътно едно до друго и така ги предпазвали от блъскане по пътя.
Разнообразни стомни за вода - детски, жътварски - правят впечатление с различните си дула. На очи се набива и бялата, като характерното при направата й е, че тя винаги се потапя до половината в бял ангоб, а отгоре покритието завършва със зелен цвят. Отстрани има пробита дупчица - когато се пие от стомната, водата клокочи: кър-кър-кър, затова трънчани са я нарекли къркавче. Необичайна е и решетарката, тя е с дупчици на върха, за да не може в нея да влязат животинки, понеже се използвала за носене на вода по нивите.

Дяволската стомна

е с няколко дръжки и шопки, но само една от тях "работи", другите са фалшиви. Използвана е по време на сватби, където е имало ритуал: давали са на булката да отпие вода от съда и ако не успее да уцели от коя страна да го направи, цялата се оливала. Правени са и декоративни съдове - с оградки, с мъжки фигурки, с глави на животни. Името на прочутите бусински оканичета произхожда от думата "ока", което означава "викам, каня". Навремето те също са били използвани при тържествени случаи - годежи, кръщенета, за канене на кумове и скъпи гости.
Бусинските майстори са изобразявали цели тематични композиции, съставени от хора, животни, предмети, отразявали са и някои исторически моменти. Най-често срещаните украси са вертикалните и хоризонталните успоредни линийки, радиално разположените дупчици, шевици, спирали, листа на растения, както и житният клас.
В музея може да се видят

обредни съдове

водосветни паници, кандилници, различни видове бъклици, павурчета, поставки за цветя, детски касички, ибрици, вази, свещници... В мудрилняците пък бабите боядисвали преждите.
С произведенията си бусинските майстори са търгували не само в околността - Трънско, Брезнишко, Радомирско, а са стигали по долините на река Струма, Места, чак до Пирин и Родопите. По това време в Средна Западна България не е било развито медникарството и всички битови нужди на населението се задоволявали от бусинските майстори на керамиката. Почти няма град в България, където те да не са работили, но винаги запазвали традициите на занаята. Което дава основание да се говори за Бусинската школа, смята Цветанка Захариева.
В музея се пази снимка на майсторите от 1930 г., които са имали свое сдружение, знаме, сега съхранявано в Пернишкия исторически музей. Чествали са празника си на св. Спиридон, като вярвали, че той също бил грънчар.
Интересна е и тарамбуката - музикален инструмент. Изработвани от керамика са и окарини, детски свирки, мангали, сувенири. Цреб е съд, пълнен с вода, който постоянно е стоял пред колелото на майсторите, за да си топят ръцете в нея.
Рукатката е много характерен съд за бусинската керамика. Използвана е за пренасяне на храна до нивата. Много е практична, тъй като се слагала на китката и по този начин ръцете оставали свободни за друг багаж. Правили са и двойни рукатки - с една дръжка, като по този начин се пренасяли няколко гозби или ястие и квасено кисело мляко.
Трапезни съдове, гювеч за качамак, гевгир, различни видове паници, солнички, тави за печене на месо, легени за миене, за къпане на бебе, за месене на хляб, чаши, джезвета за варене на кафе, кушанета за сарми, шерпи, супници, гребки за вода, хранилки и пушилки за пчели, панагончета за съхранение на оцет, олио и ракия, чайници, буркани за мед, тазчета, гавази с капаци за изваряване на ракия, гърнета с по една и две лули - за прецеждане, гърнета за боб... Някои от тях са правени така, че да може да се използват и на външен огън. На црепня в някои райони казват подница - това е съд за печене на хляба и зелниците. Не е тайна, че глинените съдове запазват почти равномерна температура. Поради тази причина и трайността на киселото мляко в тези кюпета е била по-продължителна, а също така и вкусът му бил много по-добър, тъй като част от водата се поема от съда и то става доста по-гъсто. Повечето майстори предпочитали отвътре да не гледжосват именно с тази цел.
Бусинските занаятчии навремето са изработвали от глина

над 100 вида

предмети от керамика, необходими за бита, като всеки от тях имал своето предназначение. Но грънчарството било развито не само за да задоволи нуждите на домакинствата, а и в индустрията. Навремето тук са произвеждали тухли, керемиди, ветропоказатели, коминени завършеци, тръби за канализация, водопровод, цедки.
Когато търгували със своите съдове, бусинските занаятчии не са имали определена цена за тях. Просто ги напълвали с жито, царевица и така предавали всичко на купувача. Всеки грънчар трябвало да изработи толкова през годината, че да може да изхрани семейството си. А колкото по-леки и източени съдове правел, толкова по-добър бил самият майстор.
Поради развитието на миграционните процеси у нас селата в Трънско обезлюдяват, почти никой не остава и в Бусинци. По-голяма част от населението търси поминък в градовете. Към 1960 г. в селото има само 10 майстори-грънчари, допреди 5 години е живял само един, последният занаятчия - Богдан Кирилов, който починал, и сега тук вече не се правят произведения от керамика.
За да се запазят живи традициите, с помощта на община Трън и фондация "Стамен Григоров" от Студен извор тук всяка година през лятото се провеждат арт пленери. Идват художници, керамици от различни краища на България. Част от творбите, създадени през последните два пленера, също се съхраняват в музея. Някои може да се използват в бита, но повечето имат декоративна функция. Това е т.нар. художествена керамика, в която се използват елементи от Бусинската школа. За съжаление обаче в последно време, откакто настъпи кризата, традицията на пленерите е преустановена.

Тайните на Петър Гигов

Старата работилница, която е на повече от век, допреди години отвън била окичена с керамични чинии, панички, стомни и гърнета. Сега е неразделна част от музейната база. Община Трън е откупила част от колекцията на Петър Гигов - около 1200 експоната, които се съхраняват грижливо. Но при днешните условия е много трудно те да се поставят отвън поради простата причина, че всичко мигновено ще изчезне, а керамиката в селото вече е на изчерпване.
Навремето майсторите са изграждали два вида пещ: по-често на открито, под навеса в двора, и по-рядко - в самата работилница. Отпред пещта се затваряла, отстрани оставяли стъклени прозорчета, през които наблюдавали грънците. Когато станат огненочервени, се смятало, че са развили достатъчно висока температура - до 800 градуса, и спирали да палят огъня. Използвали са само сухи дърва, ако се сложи дори едно сурово, от влагата всички грънци, които се намират вътре в пещта, се пукали и чупели.
Глината копаели 1-2 години по-рано, вкарвали я в мазето на тъмно и хладно, където непрекъснато я мокрели и тъпчели с крака, за да може да се разложат всички варовици, които тя съдържа. Едва тогава я обработвали, за да нямат шупли грънците и да не текат. Тук може да се види и камъкът, на който майсторите ръчно са си смилали глазурите. Използвали са само местни руди и материали за багрила, което определяло и характерната цветова гама на бусинската керамика.
На грънчарските колела се работело едновременно и с ръце, и с крака. Съвременните керамици използват електрически, пекат също на ток, работят с вече готова глина, готови глазури и материали, използват предимно гумени бодучета за декориране на съдове, а навремето старите майстори ги изработвали сами от глина. В тях се наливали боите и оцветителите.
Грънчарството е доста тежък и труден занаят - никога не може да се остави днешната работа за утре. Ако на стоманата трябва да се залепи дръжка, всичко се следи и се извършва точно на момента, защото след това просто не става. Керамиката не се учи за месец-два или година, ами почти цял живот майсторът се усъвършенства.