Лицата на българското проклятие

Проф. Орлин Загоров

Мисля, че времето за "безсмисленото мълчание", по израза на Албер Камю, т.е. хленченето, мина отдавна. Сега е важно да разкрием корените на злото, за да го изкореним. Разграбването и разпродажбата на сътвореното от поколения българи е към своя край. Битката между воюващите групировки всъщност вече е за остатъчна България, за да се превърне тя в най-обикновено географско понятие, а обитателите й да са придобили манталитет на номади. Би трябвало да не сме забравили, че за това ни предупреди президентът Желев още през първите години на "прехода".

За да не се заблуждаваме повече

се налага да се запомни, че това, на което сме свидетели днес, не е "божия напаст", нито каприз на съдбата, а една от брънките на дълго подготвения заговор срещу хилядолетния копнеж на човека - справедливото общество, обществото, което гарантира благоденствие за мнозинството. Авторите на този заговор отдавна са убедени, че осъществяването му се нуждае от своите "герои", наричани по различен начин през отделните фази на неговото изпълнение: дисиденти, демократи, либерали, мъченици, воини на нежните, цветни революции, протестъри и т.н. Те бяха отдавна подготвени и старателно отгледани от световната олигархия. Всъщност кои бяха те? От една страна, тези, които в условията на социализма използваха "втория начин" на промъкване във властта. Други, които използваха привилегиите на своите родители, огромната част от които наистина бяха идеалисти и искрено свързани със социалистическата идея, и които бяха остракирани, отлюспени, отхвърлени, обругавани и изолирани, обявявайки ги за виновници за това, което не са успели да направят, и премълчавайки всичко, което са направили. От друга страна, бяха потомците на свалените от власт след Втората световна война. Тези две сили, съюзили се в името на жаждата за бързо забогатяване чрез грабеж, подкрепена при нужда и с въоръжен натиск върху обществото и платени клакьори, обърнаха посоката на онова, което Горбачов наричаше "перестройка", а по-късно се наложи понятието "преход", под което вече се разбираше тотално отхвърляне на социалистическия модел на развитие. Не беше трудно да се забележи как този разрушителен сценарий се прилага по един и същ начин и с едни и същи средства във всички бивши социалистически страни, в т.ч. и в бившия Съветски съюз. В Русия Горбачов бе изместен от Елцин, в България дейците на БКП, започнали "перестройката", бяха изтикани на заден план, зад пламъците на опожарения "Партиен дом" и разбития "Парламент", когато редът бе заменен с разрушение и грабеж.
Тогава малцина съзнаваха, че започва не "перестройка", не преход от тоталитарен към демократичен социализъм, а

реставрация на отречен от историята обществен модел

който скоро превърна тоталитаризма в плутокрация, във власт на олигархия, обединена върху грабежа, корупцията и насилието, пренасочвайки капиталовия поток от релсите на съзиданието към порочния кръг на лесното и корумпиращо забогатяване. Достатъчно е да се отбележи, специално за нашата страна, че за индустриална база, надхвърляща по официални оценки 40 милиарда долара, в края на периода на повсеместното разграбване държавата не получава като реални пари и 2 милиарда. Днес 1% от населението притежава 50% от всички доходи, а 99% от населението - останалите 50%. Днес вече по този показател са изравнени и страните от Източна Европа, възприели неолибералната версия на капиталистическия начин на пазарно производство и философията на неговата икономика.
Това, което днес като воденичен камък ни тежи на шията и ни пречи да постигнем национален консенсус по кардинални въпроси от историческото ни развитие, е постоянното разминаване между позициите на управляващия елит и народа. По всички начинания на управляващите през този период - от разграбването на сътвореното от народа национално богатство, съсредоточаването на националното богатство в ръцете на местни и чуждестранни корумпирани лица, до въвличането на страната във военни операции на НАТО и обявяването на Русия за враг на страната и други решения на различните правителства и политически сили, се натрапват на народа въпреки неговата воля и мирна съпротива. Любопитно е например, колко души от народа знаят за Програмата "Визия България в НАТО и европейската отбрана 2020", одобрена от президента Плевнелиев, министъра на външните работи Даниел Митов и министъра на отбраната Шаламанов, в изпълнение на решенията от срещата на високо равнище в Уелс на 4-5 септември 2014 г. В тази ситуация "елитът" е обърнат на Запад, а народът - на Изток. Това е възможно най-парадоксалният политически абсурд.

Застанали с гръб един към друг

елитът и народът взаимно се отчуждават и започват да служат на различни богове, живеейки в огледални светове. Една част от нас вижда в евразийската перспектива българската мечта за един по-добър, по-толерантен, по-мъдър свят, който бихме искали да оставим на поколенията. Това е цивилизационен избор, който завинаги ще обезсмисли изкуствено натрапваната ни дилема Изток или Запад и ще помогне на народа ни да съсредоточи волята и енергията си върху изграждането на една адекватна на културната ни идентичност хуманистична цивилизация. Друга част от нас отстоява противоположната позиция. Евразийската идея, според тях, означава България да се постави в зависимост от Русия, която целяла да ни погълне, лишавайки ни от държавен суверенитет и политическа и икономическа независимост.
Българската нация днес е въвлечена в спиралата на дълбоко вътрешно разединение. Расте инерцията на центробежните сили. Дезинтеграцията обхваща всички нейни физически и духовни сегменти. Нацията е пред опасността да се разпадне на своите съставки. Днес всичко и всички работят в тази насока. Затова допринасят и външни сили. Смисълът на онова, което става с нея, и в нея, може да се определи като повсеместно отчуждение. Това прави възможно едно "безсмислено мълчание", което поощрява управляващите постоянно да стесняват етнокултурното ни пространство. А това от своя страна води до обезбългаряването на цели градове и села. Линията на съдбата все повече се приближава до последната пирова победа на една или друга политическа групировка, след което отново започва историята. Заличават се исторически символи, събарят се паметници, пренаписва се историята, рушат се авторитети, отхвърлят се имена, свързани с огромни постижения на науката, културата и изкуството. Изопачава се историческата истина. Робството се представя за "присъствие". Ботев и Вазов са заподозрени в предизвикателство на етнически сблъсъци. Захарий Стоянов отново е преоценен, отново - жертва на предразсъдъци. Герои се представят за екстремисти и терористи, за разбойници. Престъпници и убийци са реабилитирани като герои и мъченици на свободата и демокрацията... Всеки призив за национално достойнство, за възраждане на националната идея, за преодоляване и отхвърляне на националния нихилизъм и на предателството към националните интереси се заклеймява като национализъм, винаги и еднозначно отъждествяван с шовинизъм, нацизъм, националсоциализъм, тоталитаризъм и комунистическа реминисценция.

Всеобщото заслепяване от алчността

трупането на богатство на всяка цена и с всички средства, ни пречат да виждаме явната опасност от апокалипсис. Безумието на политици, жадни за власт и привилегии, профанира и деморализира цели групи и слоеве от населението, докато един ден нацията бъде обърната срещу себе си и срещу собственото си оцеляване. Затова управляващите особено много разчитат на задълбочаващата се неспособност на народа да разбира иносказателната лексика на министри, депутати и техни интелектуални вдъхновители. Колко души, например, разбират какво иска да внушава министърът на финансите Владислав Горанов, когато твърди: "Гръцки сценарий", ако не вземем нов дълг". Какво значи "гръцки сценарий" и какво прави "разумен" правителствения вариант за нов дълг от няколко милиарда? Не е много далече времето, когато големите западни банки, чиито собственици са в ръководното тяло на ЕС, доведоха до пренасищане гръцките данъкоплатци с щедри финансови "помощи", т.е. дългове и сега новото национално-патриотично правителство отказва да изпълнява тежките условия на тази "щедрост", еврозоната се чувства застрашена и се готви да наказва гърците за това непослушание. Впрочем такъв ще бъде и резултатът от нов дълг, за който правителството настоява, без да държи сметка, че по този начин ще остави след себе си една вече лишена от самозащита държава.
Все още имаме шансове да се върнем в орбитата си. Ноевият ковчег на оцеляването е наблизо. Той принадлежи еднакво на всички. Да си подадем ръце, да стоплим изстиналите си души с енергията на взаимността, за да сринем ледената стена на омразата и алчността. Богът, който търсим, е в нас. Адът и раят са в нас. Месиите сме ние сами на себе си и на всички заедно. Историческият опит ни убеждава, че една държава или нация е способна да изработи устойчива и изразяваща нейната природа и същност политическа стратегия, когато се обърне към "себе си", като се "погледне" и "опознае" със собствените си очи, а не чрез чужд, наложен от господарите поглед. Днес най-важното е да можем далновидно и последователно да преодолеем разрушителната си инерция. Осъзнаем ли, че сме длъжници на самите себе си и другите ще си платят дълговете към нас.

Нека препрочитаме по-често историята

и да видим там автентичния образ на българина, комуто векове наред се възхищавали чужденци и приятели, с които дори и днес е богата нашата страна, въпреки преживените от нея тежки исторически катаклизми.
Никога не е късно, ако една нация не е решена да се самоунищожи. Българинът е оцелял, преминавайки през много по-тежки катастрофи. Когато му е било необходимо, той е раждал своите будители и герои. Има ги и днес. Чувстват го и грабителите и бандитите. С една дума, настъпва времето на благоразумието, на съзиданието, на справедливостта, на сигурността и достойното национално въздигане. Навярно това е един от малкото положителни резултати от онова, което се нарича преход. Доверието към тези, които свързват своите имена и дела с "прехода", се топи с всеки изминал ден. И още нещо, много важно: всъщност именно последните двадесет и пет години от най-новата ни история помагат да осъзнаем необходимостта от действителен преход: преход от разруха към съзидание, преход към достоен живот за всеки, към обществото, в което трудът и творческият талант ще бъдат въздигнати в единствен критерий на национално достойнство. Поуката от преживяното през последните години е, че все повече хора виждат в обединените усилия залога за тържеството на идеята за справедливо общество.