Балкански нрави

Едва ли има спор по въпроса накъде гледат водещите балкански лидери и политици с висок ранг при двустранна или регионална среща. Едното им око винаги е втренчено назад, в миналото, а с другото следят изброяването от страна на събеседника на нерешените проблеми в отношенията между страните съседи. В същото време винаги личи старанието им да си изграждат имидж на реформатори от нов тип, които гледат напред, в унисон с европейските препоръки, независимо от често срещано мъгляво собствено политико-професионално минало. Ролята на прагматици е предпочитаната, а обещанията им да си съдействат и помагат за присъединяване на всички балкански страни в ЕС са постоянна точка в декларации и протоколи от официални или работни срещи. Факт е обаче, че историческите скелети не напускат нито една балканска страна и почти винаги усложняват решаването на стари двустранни проблеми. И докато ние като общество си мислим, че имаме нерешени въпроси на Балканите едва ли не само с Македония, то информациите за приливи-отливи в отношенията между страни като Хърватия и Сърбия например, са ярък пример за т. нар. балкански синдром. Говорим си, уточняваме, подчертаваме перспективи за решаване на отворени от десетилетия двустранни проблеми, но историята неизменно хвърля сянка върху отношенията и поставя на изпитание декларирана воля за напредък и поставена цел за приемане на всички страни от Западните Балкани в ЕС.
В това отношение не прави изключение и срещата от 11 март в Загреб между вицепремиерите на Сърбия Ивица Дачич и на Хърватия Весна Пусич. След известен застой или по-скоро отлив в отношенията поради освобождаването по болест от Хагския съд на Воислав Шешел, обвинен за военни престъпления, и последвалите от негова страна ксенофобски и войствени изявления, срещата бе приета като сигнал за нов живот в сръбско-хърватските отношения. Всъщност спадът в отношения между двете страни пролича ясно още при избора на Томислав Николич за президент на Сърбия и особено след неговите изявления, че Вуковар е сръбски град. Още повече, че президентът Николич е бивш съратник на радикала Шешел, а Вуковар е ахилесова пета в новата сръбско-хърватска история. Отказът на официалните сръбски власти да се дистанцират от скандални изявления,  оправдателните присъди на генералите Готовина и Маркач, комплицираният казус с осъдения по национални закони в Белград за военни престъпления ветеран Велко Марич, както и въпросът с отварянето на архивите на бившите югославски служби за сигурност УДБА са все камъни в полето на регионалното сътрудничество и помирението. Но и Дачич, и Пусич не пропускат да подчертаят, че "обновяват или по-скоро вдъхват нов живот на сътрудничеството". Въпросът е дали този процес за преодоляване на спънките няма да се промени след парламентарните избори тази година в Хърватия. Особено, ако в края на годината спечели дясната опозиционна Хърватски демократичен съюз, която се ръководи от ексшефа на една от хърватските разузнавателни служби Томислав Карамарко. Това е партията, която издигна кандидатурата на Колинда Градар-Китарович и осигури изборната й победа на президентските избори в началото на тази година. Известно е, че Хърватският демократичен съюз е в крайно дясното политическо пространство, има забележителна националистическа реторика, военните ветерани подкрепят партията безрезервно и се смята, че изповядва засилен християнски консерватизъм. Независимо, че парламентът в Хърватия вече е гласувал декларация, че двустранни проблеми няма да пречат за членство в ЕС на останалите страни  от Западните Балкани, повечето наблюдатели в Загреб са на мнение, че настоящият президент Колинда Грабар-Китанович ще бъде доста по-твърда в поставянето на условия от своя предшественик Иво Йосипович. И то най-вече по отношение на Сърбия. Сигурно и затова визитата на Дачич в Загреб е определяна като "редовна среща", съгласно договорките за редовни дискусии по трите групи нерешени двустранни въпроси. Дори е имало намерение срещата да се отложи за след парламентарните избори в Хърватия, защото там на практика предизборната кампания е започнала. Тя се води по балкански правила вътре в страната, но има отражение и върху външната политика на Хърватия.
 Битката за повече гласове на парламентарните избори се води най-вече между двете основни партии - демократите на Томислав Карамарко от HDZ (Хърватски демократичен съюз) и социалдемократите на премиера Зоран Миланович. На практика и външната политика на страната сякаш има две направления - на правителствено ниво, водено от вицепремиера Весна Пусич (либерална Хърватска народна партия) и президентско, чрез президента Китанович. Тя спечели президентските избори и с гласовете на сестринската партийна организация в БиХ начело с Драган Чович. Именно ангажиментите на Колинда Грабар-Китанович по отношение на БиХ и настояването й за създаване на трети ентитет, т. е. отделяне на хърватите от федерация Босна и Херцеговина в самостоятелен ентитет, осигуряват не само подкрепа по време на избори, но и са гаранция за сериозни ангажименти на Хърватия по отношение на тази сложна по структура страна. Предложенията за международна конференция, за да се дебатира и предизвика промяна на конституцията на БиХ, т.е. за предоговаряне на Дейтънското споразумение в посока "задоволяване исканията на хърватския народ", са теми, които президентството на Хърватия поставя редовно вече месеци на вниманието на Брюксел. Там евродепутатите на Загреб са особено активни. Независимо, че ЕС по принцип не бърза с предоговаряне, особено по споразумение като Дейтънското, защото "крушката винаги си има опашка" и в период на кризи не е ясно дали преценката е в правилна посока. Това не омаловажава усилията и на лидера на хърватския HDZ Томислав Карамарко, и на президента Китанович за тласък на БиХ по пътя й за членство в ЕС, но чрез оформяне на нов ентитет - хърватски, заедно със съществуващите сега Република Сръбска и чрез разпадане на две на федерацията Босна и Херцеговина. Няма начин тази тема да не е била обсъждана и при неотдавнашната среща Дачич/Пусич, независимо, че бяха обявени основните три групи проблеми между Сърбия и Хърватия - две свързани с последиците от войната, т. е. миналото, и дебатите за членството на Белград в ЕС. Въпросите са конкретни и от тях наистина зависи стабилността на този регион. Декларациите, че и двете страни ще работят за "създаване на условия за решаване на отворените въпроси" звучат общо и по брюкселски, но всъщност са стъпки за изграждане на добри отношения в доскоро воювали страни. Не е случайно, че помирението между Германия и Франция, които само години след Втората световна война са формирали основите на организацията ЕС, е било посочен от Дачич в Загреб  като удачен пример за подражание в настоящето. Въпросът е узрели ли са Балканите за реално прилагане на този пример. Нашите отношения с Македония в такъв случай е по-скоро пример за помайване и отлагане във времето, което дава основание и за опасения в недалновидност. Така, както ние не участваме в Давос, а сръбският премиер Александър Вучич не само присъства и се среща с водещи лидери и финансисти от цял свят, но и намира време да отрази преживяванията си там чрез странно на пръв поглед сравнение с "Вълшебната планина" на Томас Ман. Дали наистина е чел Томас Ман? Поне такава информация изтича в социалните мрежи. Може пък ПР-те му да са перфектни. Но срещите в Давос са удачни за решаване на ред проблеми на Сърбия и е видно, че поводите не се изпускат.
Тези дни ЕП гласува и резолюцията за напредъка на Сърбия по пътя към ЕС. Направи впечатление призивът Белград да положи усилия в посока синхронизиране на външната си политика с тази на Брюксел и най-вече по отношение на Русия. За никого не е тайна, че Сърбия има традиционно силни икономически, културни и във всяко друго отношение връзки с Русия, но страната никога до момента не си е позволи да се оправдава за отношенията си с Москва и не пропуска да потвърди стратегическото си решение за членство в ЕС. Може би затова в дебатите в Брюксел са прозвучали изводи, че Сърбия може "да играе ключова роля в отношенията между ЕС и Русия". Дори в изказванията на редица евродепутати е изразено становище, че "решението да не се подкрепят санкциите срещу Русия е повече от прагматичен избор", но все пак "сръбското правителство ясно трябва да реши кой път иска да поеме". Явно не може да се върви и по двата. Засега обаче Белград успява да лавира и да отстоява интересите си. Включително и в двустранните преговори. Ние какво разбрахме от срещата Николич/ Плевнелиев? Кой какво мисли за Цветан Василев? Или поредната порция дипломатическа загриженост за българското малцинство в Сърбия? Независимо от дебатите в ЕП и разнопосочните становища относно връзките на Сърбия с Русия в страната сръбският радикал Воислав Шешел, както и министър от правителството на Вучич поднасят цветя на паметника на Слободан  Милошевич в Пожаревац във връзка с годишнина от смъртта му. Поклон пред паметта му, така както смятат, че трябва да се прави в условията на демокрация и съгласно православните традиции. Двойни стандарти, помирение с миналото, защита на национални интереси или желание за единение на народа, който "не може да греши"? Струва си да се разсъждава върху балканските нрави и вкоренени разбирания. Но отново възниква въпрос дали в Брюксел или Вашингтон някой се интересува от това, дали ни познават и отчитат различията и приликите между нас, балканските страни, дали могат да приемат, че имаме интереси, които невинаги покриват техните изисквания, но съхраняват единството на народа и вярата му, че нацията има бъдеще. В това отношение Сърбия и Хърватия явно ни водят. Там често си спомнят думи на Тито по отношение на България "тя има да наваксва с възхвалата на Сталин, защото преди това величаеше по същия начин Хитлер". И това няма нищо общо с общото ни европейско бъдеще. Ние също подкрепяме всички страни от Западните Балкани по пътя им към ЕС. И отдавна сме направили "цивилизационния избор".