Надигнахме глави в щангите и ни хванаха с допинг

БОРИСЛАВ КОЛЕВ е роден на 27 април 1965 г. във Варна. Завършил е кинознание и след това кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Работил е като кинокритик и журналист във вестниците "Поглед" и "Стандарт", в сп. "Сега" и в. "Сега", бил е филмов наблюдател на вестниците "24 часа" и "Култура". Във в. "Капитал" създава концепциите и е отговорен редактор на приложенията за изкуство и лайфстайл "КапитЕл" и "Капитал лайт". Бил е главен редактор на сп. "Паралели", зам. програмен директор на БНТ, отговорен редактор на филмовата програма на ТВ7, автор на концепцията и програмен директор на телевизионния канал "Спорт 7", главен редактор на "BIG Brother 4" по Нова телевизия. В момента е филмов експерт в киностудията "Екран" на БНТ. В последните няколко години работи за продуцентска къща "Камера". Автор е на хитовите документални филми "Стоичков" и "Салтомортале", а преди това е написал сценариите за "Балада за Гунди" и "Голямата синя магия" (посветен на 80-годишнината на ФК "Левски"), режисьор на които е Олег Ковачев.


"Страшно е да се помисли колко много погубени таланти си отидоха, защото нямаше адекватна държавна политика"

- Г-н Колев, преди 4 години дебютирахте гръмко с филма "Стоичков", а наскоро направихте нов филм "Салтомортале". С какво ви привлича спортът?
- С битките и драмите, с характерите и сблъсъците. Спортът е реална част от живота. Филмът "Стоичков" показа мегазвездата ни, която представя България пред целия свят. Когато започвах работа по втория филм, мнозина ми предлагаха да разкажа за Димитър Бербатов. Отказах се, защото кариерата му още не е приключила и дано още дълги години да прославя себе си и България.
За да направиш филм за някакъв спортист, независимо колко голям и велик е той, трябва да е прекратил кариерата си, за да може да се направи равносметка на постиженията му.
- А как се роди идеята за "Салтомортале"?
- Още са пред очите ми Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Това беше първият същински сблъсък между двете суперсили СССР и САЩ от 12 години след Монреал 1976, след като едните бойкотираха Олимпиадата в Москва 1980, а другите им го върнаха с бойкот на Лос Анджелис 1984. На този световен форум най-силно впечатление ми направи един наш щангист - Ангел Генчев, който срази конкуренцията в категория до 67,5 кг и щастлив направи задно салто след победата. Това салто се превърна в неофициална емблема на Игрите. Всички телевизии не спираха да го излъчват. Бедата е, че 2 дни по-късно допинг пробата му се оказа положителна и трябваше да върне златния медал. После в годините разбрах, че е тръгнал по кривия път. Просто се оказа неправилният човек, на неправилното място, в неправилното време. Изобщо - една от жертвите на прехода.
Заглавието "Салтомортале" дойде, преди да кристализира идеята за филма. То беше и водещото, още преди да напиша сценария. Макар че всичко свързвах с онова, другото салто - на триумфа от победата в Сеул, която се оказа пирова за героя на филма ни. Опитали сме се да направим документално кино, което да въздейства като игрално, и смятам, че сме се справили. А това не би било възможно без помощта на екипа ми, защото и киното, както и спортът, е отборна дейност. Затова и не мога да не спомена оператора Пламен Герасимов, композитора Николай Иванов - ОМ и монтажиста Мирослав Гайдошик, на чиито усилия се дължи много от постигнатото филмово внушение.
Иначе, попадна ми интервю с Ангел Генчев и реших да се свържа с него. Беше важно и да не се повтаря сюжетът с филма за Стоичков. Приятели и познати ме подпитваха: защо не направиш филм за Димитър Бербатов? Обяснявах им, че току-що съм направил филм за Стоичков, а и кариерата на Бербатов още продължава. Намерих телефона на Ангел, обадих му се и му предложих да се видим, за да проверим дали ще си паснем. Отидох при него в с. Певец, на 10 км от Търговище. Признавам, напихме се две вечери и разбрах, че е много мотивиран и готов да разкаже съдбата, живота си, без да се цензурира, и ще се получи интересен филм. След като започнахме снимките, това го стимулира да направи пореден опит да се върне към спорта, макар и на 47 години, макар и с прекършен устрем. Срещнахме се с Норайр Нурикян, с "Папата на щангите" Иван Абаджиев. След толкова години Ангел беше много амбициран да започне пак да вдига щанги. И го направи.
- Може ли да се каже, че сте го инспирирал с филма?
- Може, защото така изкристализира идеята му отново да се захване с щангите. Той беше мотивиран, защото го снимахме цяла година, проследявахме живота му. Той беше в изключителна физическа кондиция за годините си. Правеше, и във филма се вижда, неща, които мнозина младежи и елитни спортисти не са в състояние да направят. Страхотен беше. По време на снимките за една година той се яви на национално първенство.
- И как се представи там?
- Това са подробности, фактология, но и медиите отразиха появата му. Постиженията му бяха много добри. Повече ни интересуваше, че успя на тези години изобщо да се върне в спорта. Успя да докаже и на себе си нещо. Той можеше и по-големи неща да постигне, но отново съдбата го удари. Отново попадна в затвора, този път в Белене. Бившият щангист е може би първият в България, осъден ефективно на затвор по новия закон за шофиране в нетрезво състояние. При рутинна проверка на пътя, без катастрофа. Просто защото го водят рецидивист.
Важното е обаче, че на тези години се върна на подиума, а Абаджията и Нурикян го изведоха на състезанието, както в онези години като национален състезател. При това, по мнението на специалисти, Ангел Генчев е бил дори по-феноменален от легендата Наим Сюлейманоглу, когото сякаш природата го бе създала за щанги - "Джобният Херкулес". Генчев е единственият 4-кратен европейски и световен шампион при юношите, при положение че се е състезавал отначало с далеч по-възрастни съперници. И ето, че в Сеул, само на 21 години, става олимпийски шампион. Склонен съм обаче да приема обяснението, че хващането му с допинг тогава, както и на Митко Гръблев, е само защото са победили и съветски щангисти в категориите си. Така "братушките" взимат по-ценни медали, след като на нашите отнемат титлите. Затова и другите двама - Севдалин Маринов и Борислав Гидиков, спокойно печелят златните медали, защото в категориите им не е имало руснаци.
- Проблемът с допинга отново е актуален...
- Да, тъкмо надигнахме глава и отново сме боеспособни в щангите, и побързаха да ни я отрежат. Защото няма кой да ни пази. В елитния спорт без допинг не стават рекордите. Не съм чувал да хващат с допинг руснаци, турци, китайци, както и богатите с петродолари иранци и азербайджанци.
- В последните години са хващани и руснаци, и турци, и иранци, и азери.
- Да, но си плащат глобите и вадят резервите си да печелят отново титли и медали. А ние, като сме бедни, нито резерви имаме, нито пари за глоби. Пари нямаме за качествен допинг, но нямаме и авторитет като държава, за да не ни хващат. Но не мога да говоря като специалист, а като автор на филм. Ние обаче нямахме ресурс за филм-разследване, а само да разкажем една човешка история. По-важното е, че на този изключителен талант мечтите му са разбити за последен път. Такива таланти като него рядко се раждат, а най-жалкото е, че не успя да се реализира. Говорихме си и с Иван Абаджиев за това. Той е можел да бъде най-голямата легенда в историята на тежката ни атлетика. Името му е в Книгата на Гинес - единственият щангист, 4-кратен световен и европейски шампион за юноши. Което показва, че прекалено млад е тръгнал по върховете, но е побеждавал и далеч по-големи на години тежкоатлети. Което е въпрос на талант, а не на допинг. Въпрос на психика, не само на физика. И когато е поставен в равно положение с другите щангисти, той ще надделява. Защото е роден за това. Както и Наим Сюлейманоглу, който обаче като структура е перфектен за щангите. Двамата започват едновременно при Иван Абаджиев, но имат коренно различни съдби. В Турция Наим стана трикратен олимпийски шампион и депутат, у нас Ангел е само знакова жертва на прехода. 
- Защо жертва на прехода?
- Защото спортисти от световна класа бяха оставени на улицата, на произвола на съдбата. Вместо енергията им да се впрегне в градивна посока, някои станаха разрушители. Доскоро носили световна слава на България, те не знаеха друго, освен да изразходват енергията си, натрупвана в годините. Така се появиха формирования, които малко по-късно нарекоха "групировки". С нашия филм се опитахме да покажем не само една човешка история, една съдба, но и да разкажем за тези почти 30 години на прехода в България. Е, все пак, пречупени през живота на Ангел Генчев, който е доста екстремен. Но неговата съдба имат и много други талантливи момчета. Когато силите им са впрегнати в нещо креативно, те са прекрасни и това е добре и за България. Разнасяли са славата на страната ни по света. Когато обаче се разруши системата на спорта у нас след 1990 г., много от тях изведнъж се оказаха на улицата, защото нищо не могат да правят. С огромна енергия, която не бе впрегната в градивни цели. Говоря за емблематичните за 90-те години мутренски времена с всичките "бригади на ъндърграунда", които събраха току-що изпаднали елитни спортисти, за които държавата изведнъж отказа да се грижи. Това е един от греховете на прехода. Страшно е да се помисли колко много погубени таланти си отидоха, защото нямаше адекватна държавна политика.
- Каква е бъдещата съдба на филма?
- Ще бъде излъчен по БНТ през септември. Но дълбоко се надявам да се срещне със зрителите преди това. Пределно ясно ми е също така, че "Салтомортале" не може да има комерсиалния успех на "Стоичков", който попадна в топ 15 на най-гледаните български филми, произведени след 1990 г., а през 2012 г. събра повече зрители от всички останали игрални филми, взети заедно. "Салтомортале" вече напълни залата на конгресния център във Варна. Имаме уговорка да го покажем в затвора в Белене, където Ангел Генчев изтърпява присъдата си.
- А фестивалното му бъдеще?
- На "София филм фест" това беше единственият български филм в документалната програма, където компанията беше впечатляваща, включително последният носител на "Оскар" - "Ситизън фоур" за случая с Едуард Сноудън. Според Стефан Китанов, шефа на фестивала, филмът има изключителен фестивален потенциал и затова ще го покажем на много от големите фестивали. Засега имаме предварителни покани, без да е излязла официалната селекция обаче. Нямаме проблем с участието във фестивали за спортни филми. Филмът  "Стоичков" спечели Голямата награда на фестивала в Милано през 2013 г., а този фестивал е най-големият за спортни филми в света. Убеден съм, че и "Салтомортале" ще намери подобаващо място там. Те дори ни бяха предложили да направим световната му премиера на фестивала миналия декември, но не успяхме да завършим монтажа. В света има 16 международни фестивала за спортни филми, а в Милано е тяхната гала, защото там се събират победителите, шампионите от 16-те други фестивала. Макар че "Салтомортале" е филм за спорта, не е изцяло спортен филм. Той ще бъде разбран в човешки план и от хората, които изобщо не са изкушени от спорта. 
- Бъдещите ви творчески планове пак ли са свързани със спортното кино?
- О, не. Приключвам една новела, която ще бъде моят дебют в игралното кино - "Коледа", по "Коледен разказ" на Иван Кулеков. Имам и спечелена субсидия от Националния филмов център за сценарий, инспириран от съдбата на гениалния наш цигулар Васко Абаджиев, но за реализацията му ще търсим и международно финансиране, защото субсидията не е достатъчна.