РИЦАР НА ЛЯВОТО СЛОВО

Анжел Вагенщайн

Преди десетина година публикувах тези думи за създателя и душата на социалистическия рупор "Дума" - Стефан Продев. Днес вестникът, все по-добър, все по-смислен на фона на тоталното слугуване и зависимости на услужливи медии и медийни манипулатори, живее отново - за кой ли път! - в тревоги за своето съществуване в онзи вид, независим от партийни бюрократи и  послушковци; със собствено критично мнение за нещата от живота на партията и нейната историческа мисия - такъв, какъвто бе предначертан от прозренията, надеждите и страховете на Продев.
Статиите бързо се забравят. Затова си позволявам отново да напомня кой беше Продев и какъв беше вестникът, който той основа на 4 април 1990 г. със страст, страхове и вяра!

 
Знам колко много ще се окажем сега героите, които с лакти ще опитаме да се вместим във фриза под неговия паметник, подобно на онази масовка под възседналия коня си цар Освободител. Знам колко много ще сме онези, които, щом са беседвали с него в гостоприемния му кабинет и пили от неговата водка, или просто чели великолепните му текстове, или по някакъв начин сме му сътрудничили, смятат че са опознали тази сложна интелектуална материя от най-висш тип, необичайна смес от ерудиция и високо чувство за мисия, вярност към идеалите на младостта и прозрения за необходимото им освобождаване от мъртви догми и гибелни илюзии!
Продев: една амалгама от горчивина и оптимизъм, болезнени съмнения в правилността на поетия път, но и непреклонност в избора на главната жизнена цел.
Не мисля, че преувеличавам, като смятам, че в този голям и храбър българин, този велик гражданин, влюбен в народа и страната си, действително имаше нещо ботевско - с онази негова революционна екзалтация и трагизъм, с патоса на борбата, но и с болезненото чувство за обреченост. Със самотата на големия дух, който ще остане недокрай или недобре разбран от своите съвременници...
Да! Разбрахме ли всъщност до самата й сърцевина тревожната мисъл, която не му даваше покой за характера на левицата, разкрачена при новите условия между червените бабички и червените мобифони? И чии интереси всъщност ще представляват и защитават в обозримо бъдеще тази партия и нейният вестник? Защото Продев едва ли под мобифони е имал предвид просто онова техническо средство за съвременна комуникация, което вече дрънчи и в пазарските чанти на същите тези бабички? Тревогата му не беше ли свързана по-скоро с мъчителното предчувствие за едно зараждащо се и драматично противостояние на интереси и съсловни зависимости - и познатото, и непознато, непроучено ново противостояние между наемен труд и капитал, или изречено без перилни омекотители - между експлоататори и експлоатирани, работодатели и работници, между бедни и богати членове на едно и също политическо пространство, чиято някогашна монолитност с ясни и далечни цели занапред ще бъде разкъсвана от противоположни, и нерядко враждебни едни на други интереси и ценности? И на кой бог ще се кланя тази партия, притисната между Сцила и Харибда на променените условия - на реставрирания нов стар капитализъм, или на онези, които очакват защита от непомерната му алчност?
Отговорът съвсем не е прост и Стефан Продев добре и болезнено съзнаваше това. Защото размиването на традиционните ценности е точно толкова критично и опасно за оцеляването на левите идеи, колкото и догматичната и твърдоглава привързаност към мумифицирани и отдавна отживели времето си социални проекти и неандерталски представи за съвременния свят.
Разбрахме ли го, опитвахме ли да разберем терзанията на този голям ум, угрижен за съдбата на нацията? Вникнахме ли в горчивата дълбина на откровението му, че той не се чувствал член на партия, а ремсист? С това не изразяваше ли той трагичното си чувство за продължаващ разпад на ценности, в които е вярвал и продължава да вярва, но днес заменяни пред очите на нацията срещу власт и изгоди? Подобни явления той противопостави, не без известен романтизъм, на онази безкористна млада гвардия, населявала читалища, гимназии, работилници и университетски аули, която отдаваше най-голямата ценност, живота си, за един велик идеал, без да иска нещо в замяна.
С нея той искаше да се съизмерваме, с чистотата и великата безкористна саможертва на Ремса - на оня, на някогашния. На онези ремсисти, чиито гробчета по планини и урви бяха осквернявани и разрушавани във времето, което наричаха ново, и което беше опит да се върне онова, познатото, старото, луковското, легионерското време. Него, Ремса, той искаше да имаме като пример и пътеводна звезда, да се съизмерваме с чистотата на неговите пориви. Уви, съизмерихме се с чалги, парламентарна задуха и апатични словесни клишета.
Той виждаше по-добре от нас. И по-далеч. Той знаеше, че организъм, който не е в състояние да се адаптира към променените условия на живот, е обречен на гибел. Така е и с обществата, така е и с политическите партии. Така, при коренно променения климат, изчезнаха динозаврите, някогашните владетели на планетата Земя. Но не за динозаврите беше тревогата на Продев, а защото той знаеше края на приказката. Науката вече ни бе разказала за този край - всъщност динозаврите са изчезнали, но в оня си вид, тогавашния, а не въобще, тъй като са се адаптирали към новите условия и то така, че пряк потомък на могъщите някога същества днес е домашната кокошка. Да спра дотук на тема реформирани динозаври, превърнали се в съвременни кокошки - който иска, ще разбере терзанията на Стефан Продев!
Помня ранното утро след опожаряването на Партийния дом - как ние двамата с Продев едни от първите, придружени от големия фотограф-хронист на нашето време Иво Хаджимишев, крачехме с димящи подметки по още неизтлелите въглени. "Снимай, Иво! Снимай!" - каза Продев и до края на обиколката ни не пророни повече нито дума. Едва ли той бе привързан към опушените мрамори и едва ли жалеше за обгорените кристални люстри. Впрочем, лично аз никога до промяната на 10-и ноември и не бях допускан да пристъпя в този сега потрошен и разграбен бастион на тоталитаризма. Но разбирах тревогата на Продев: пожарът беше знак за отприщването на отмъстителни страсти, на дивата, безсмислената като този палеж сляпа омраза на лумпена, която ще разкъсва в идни години тъканта на нацията. От това се тревожеше Стефан Продев в онова ранно утро с мирис на дим и на варварщина. И както ми се струва сега - май, че за пръв и последен път го видях така безсилен и объркан.
Помня, как този як, красив и самоуверен мъж, овладял сложните закони на общественото развитие, изучил до най-малки подробности зараждането и израждането на революциите, с всичките им термидори и Аврори, се превръщаше в объркан, трудно оцеляващ новак, с изумителна липса на практически усет за настъпилата поредна дива и безогледна разруха и грабеж... Такъв съм го запомнил - решителен, яростен, добросърдечен, но безпомощен пред агресията на простащината, алчността, омразата
Вече доста отдавна един бивш министър в кабинета на ликвидатора Филип Димитров, който и до днес бърка понятията антифашисти и терористи, се опита да ни поучи, че Стефан Продев принадлежал не на определена идея и на нейните следовници, а на цялата нация. Какъв щедър и патриотичен жест - да приемеш днес в обятията си Продев, след като същото това правителство навремето направи всичко по силите си, за да конфискува създадения от Продев вестник и с това да запуши устата на главния му редактор! Какво чудесно хрумване - да притъпиш острието на Продевото слово, обявявайки го за всенародна ценност, съответно подлежаща на приватизация и разграбване; да разхитиш неговото безценно духовно наследство - подобно на оная ноемврийска дива разпродажба на селското ни стопанство и клане на расови стада от разтурени от "ликвидационните" съвети кооперативи! Сега няма да спорим, както някога, в далечни години, нито чий е Ботев, нито чий е Продев. Във всеки случай, падналият под Околчица гениален поет и революционер не е на чорбаджиите-изедници, както Стефан Продев и неговият вестник "Дума" не са на ликвидационните съвети - тогавашните и новите, генномодифицираните!
Продев е на лява България и ще си остане такъв в благодарната й памет - грамаден, чудесен, тревожно вгледан в далечните й хоризонти.
И пазете вестника му - той е дух от неговия дух!