Няколко думи за ДУМА

През четвъртия ден на април точно преди 25 години на българския вестникарски пазар се появи вестник ДУМА. В големия формат, с големи надежди и амбиции, и натоварен с голямата отговорност за разпространяването на истината и отстояването на лявото в истински сложно време. Започна силно, със силен екип и предводител като Стефан Продев, който с титаничен талант и интелект поведе изданието в истинска битка за възвръщането на БСП към достойното й място в обществото, за по-голяма справедливост в настъпващото несправедливо време.
В този труден път ДУМА не бе сама. Имаше здравите корени и традиции на огнената лява журналистика от близкото и по-далечното минало. Имаше и вярата на много българи и истински патриоти, че независимо от неистовите опити на приспособленци, боядисани в синьо ренегати и набързо покръстили се демократи, борбата за социална правда и хуманизъм си струва усилията.
Изданието бе хулено и притискано, журналистите му бяха плюти и ритани в буквалния смисъл на думата при уличните изяви на новородените демократи и реститутки. БСП и левите хора в България бяха пращани в Сибир и къде ли не. Вестникът бе този, който не даде на отчаянието да ги превземе, който издърпа партията напред и стана брод за нейното преминаване към ново доверие от страна на хората в страната и до изборна победа. Пак ДУМА бе коректив на криви стъпки в самата БСП - но винаги добронамерен, като верен приятел, който единствен ти казва истината и ти протяга ръка да живееш с истината.      
В годините и ДУМА не остана пощадена от политическата турбулентност и всички съпътстващи медиите неблагополучия. Тя имаше шанса обаче в най-силните си години да се конкурира със своя антипод "Демокрация" и да се бори със своето оръжие - думите, за идеали, които действащата вече матрица на либералдемокрацията повсеместно унищожаваше в държавите от разпадналата се социалистическа общност. И успя в тази битка, не защото бе обилно финансирана от свои меценати - напротив, а поради обективността и честния прочит на тревогата на деня. Тя бе безпартийният партиен вестник, левият глас на България, не щадеше опонентите си, но бе непримирима към греховете и на своите. Не се навеждаше пред никого и запази максимално възможната независимост във време на настъпващата сила на капитала срещу свободното слово. Точно затова бе и е вестникът на доверието и на истинската, на честната дума, на тъй съкровената за хората свобода. Вестникът запази в годините духа на свободното слово, с който я бе орисал нейният създател.
След четвъртвековно съществуване, прекъсвано и от постоянно съпътстващите я във времето финансови неблагополучия, ДУМА отново е пред ново начало. Естествено, възникват много въпроси, които вероятно скоро ще получат отговор. Иска ми се да вярвам, че хората, които очакват всеки ден вестника, няма да бъдат разочаровани. Защото в морето от дезинформация, на вестникарското слагачество пред властниците и пред задокеанските "тартори", на витиевати полуистини и добре маскирани лъжи, ще е тъжно да бъде заглушен един от много малкото гласове на обективността. Пък и нека не забравяме, че именно на страниците на ДУМА имаха и имат трибуна много от най-светлите умове на нацията, които почти отсъстваха от страниците на повечето вестници, да не говорим за изцяло подчинената и обслужваща функция на водещи електронни издания.
Така че иска ми се да вярвам, че и в новия си финансов формат свободният ляв вестник ще го има. И ще дава надежда и кураж на трудовите хора в стенещата в недоимък и разрушена от алчници държава, че един по-добър живот за тях и за техните деца е възможен. Другият, също възможен вариант, е в медиите и в обществото да се настани окончателно едноумието. А от него до пълното ни мизерно обезличаване под удара на матрицата крачката е твърде малка и опасна.
Тогава ще живеем само със спомените за честната ДУМА, която ще бъде големият дефицит в страната на изневерените надежди и съкрушени човешки съдби.
Това е, уважаеми верни читатели на ДУМА, моята малка дума. В отредените ми редове през тази година и половина поне се старая да разкрия моя прочит на това, което се случваше в отечеството и извън него. Вярно, не звуча много бодряшки и оптимистично, но всичко около нас не дава повод за ведрост. Поне се утешавам, че имам възможността да споделя мислите си във вестник без цензура, без робуване на силните на деня, без лак и без грим, а със страдащо, но истинско лице за тревогите на българите.
Не казвам "Сбогом", а "Довиждане". С надежда, че въпреки всичко ДУМА ще я има. Тя го заслужава!