Игра от двете страни на оградата

Въздушните удари на Саудитска Арабия и водената от нея официална коалиция от 10 преобладаващо сунитски арабски държави срещу шиити бунтовници в Йемен е поредното доказателство, че хаосът в Близкия изток продължава. Боевете в Сирия и Ирак, кървавите неразбирателства в Либия след убийството на Кадафи, влошените за момента отношения между САЩ и Израел, терористичните атаки в Тунис, дори напрегнатите преговори с Иран в Швейцария са част от пъзел, който не е нищо друго, освен картина на "разбития на купчина потрошени стъкла Близък изток". Все по-ясно става, че така наречените Западни международни сили, водени от САЩ, нямат "всеобхватна стратегия да се справят с нарастващата заплаха" и се намират "в проклетото състояние на свободно падане" според американския посланик в Ирак Джеймс Джефри. "Да, объркано е, противоречиво е", допълва в "Гардиън" Барбара Бодин, експосланик в Йемен. Но още при встъпването си в длъжност президентът Обама обяви, че неговата философия за борба с екстремистите по света включва да се нанасят въздушни удари, да се подпомагат силите на съответните "правилни" правителства и да се избягва изпращане на голям брой военни от САЩ в опасни страни, т.е. "това е моделът, който ще спазваме, защото алтернативата е постоянно да разполагаме свои сили в чужбина, което ще доведе до съответни удари и вероятно ще създаде повече проблеми, отколкото може да реши", както се изрази той през януари във връзка със започналите отново размирици в Йемен. Някой би казал "с чужда пита помен прави", но става въпрос за различни стратегии в геополитиката, нарастващи противоречия между световните сили и модерни конфликти, които доскоро не се познаваха. Светът се изправи пред разрастващи се и увеличаващи се по количество военни действия, в т.ч. на европейска територия, и не намира отговор на въпроса как да се справи с тези проблеми.
Как да намери изход в един глобален свят, в който "обаче няма глобален ред", за да не се стига до безредици, насилие, терор, войни на религиозна основа с политически цели, които обхващат все нови и нови територии, най-вече в Близкия изток? Кой да бъде гарант на назначени слаби правителства, които да са в състояние да осигуряват спокойствие и умиротворяване и то без да изчерпват собствените си сили? Например в Ирак, който де факто след иракската епопея на САЩ и съюзници е разделен на 3 и за капак си има "Ислямска държава" на своя територия. Или Сирия, където не само същата "Ислямска държава" е заела територия, но се водят битки и между подкрепяни от външни сили радикални групировки и армията на президента Асад. Как да се намери пресечна точка на различните интереси при глобалните играчи, за да се отхвърли войната като средство за разрешаване на международни спорове и да се защити сигурността, независимостта и свободата на народите, без значение на етнос и религия? И то при положение, че границите между вътрешни конфликти и международни спорове по различни причини и интереси са размити. И без да прозират влиянието и интересите на глобалните финансови мастодонти. Неуправляемите територии стават все повече, а "назначените правителства" или изграждането на "държави отгоре" по-скоро провалят усилията за предотвратяване на терористични атаки, както и военни действия от страна на радикални, в повечето случаи ислямистки, групировки. Тези групировки в крайна сметка се оказват организации с глобално измерение, а стоящият срещу тях "цивилизован свят" всъщност е изграден от държави, в които редът е създаден на национални принципи. Независимо от съществуването на дадени съюзи и съюзни връзки.
Може би това е и основен проблем, когато се търси решение за конфликтите. Не се търси начин за обединяване на усилията на всички глобални играчи, за да се преодолеят заплахите за международната сигурност и градения със столетията цивилизован свят. В това отношение уроците от миналите световни войни определено не се помнят.
Операцията на сунитска Саудитска Арабия, която успя да събере коалиция от други 10 арабски държави за въздушен удар в Йемен срещу бунтовници шиити, наречени хуси, и завзели голяма част от територията на страната, доказва, че местните за региона играчи поемат лидерството, а САЩ играят роля само в логистичен и разузнавателен план. И то от задна позиция. САЩ, големият съюзник и приятел на саудитите, не са на първа линия като водачи в разрешаването на поредната криза. Този път в Йемен. Повечето експерти подкрепят тезата, че въздушните удари на летци от Саудитска Арабия, подкрепени с разузнавателни данни от САЩ, на дело са част от битката между шиитски Техеран и сунитски Риад за влияние в региона. В същото време САЩ предоставят въздушна подкрепа на предвождана от Иран операция в Ирак за сунитски Тикрит срещу джихадистите. На дело Вашингтон стои на страната на Иран срещу "Ислямска държава" в Ирак и Сирия.
Странна на пръв поглед позиция да подкрепят сунитска коалиция срещу шиитите хуси в Йемен, които са съюзници на Иран в тила на Саудитска Арабия, и да съдействат на шиитски Техеран срещу "Ислямска държава" в Ирак, когато има насилие върху техни съмишленици и единоверци. И в същия период водиш преговори в Швейцария за ядрената програма на Техеран, което усложнява отношенията с Израел, стар враг на страната на аятоласите, който реагира бурно срещу водените преговори поради предполагаема опасност от превръщане на Иран в ядрена сила. Ако това е някаква стратегия за поддържане на баланс на силите в Близкия изток, като се оставят отворени възможности за работа с всички страни по цялата разделителна линия с цел контрол на ситуацията в собствен интерес, то за наблюдателите не остава много поле за точни прогнози. Говорят за "управляем хаос", но объркването е пълно.
Изводите са в посока, че военните действия отново получават предимство над дипломацията, печелят радикалните ислямистки групировки, докато арабските държави остават една след друга в разруха и без надежда, че в близките години могат да излязат от състояние, което ги е върнало едва ли не в Средновековието. И докато Западът под лидерството на САЩ си въобразяваше, че е в състояние да се бори с последиците от т.нар. Арабска пролет, след войната в Йемен погледите са обърнати към усилията на локалните сили.
В тази връзка някой да е наясно с официалната позиция на Европейския съюз относно последните събития в Йемен? Все пак не бива да се забравя, че проблемите в Либия, например, са по-важни за Европа, поради близостта и емигрантските потоци, а не само поради наличието на висококачествен нефт и спомени от колониални времена. Но и там ситуацията не върви към подобрение, напротив.
И ето, че ръководителите на държавите от Арабската лига се събраха в Египет, в курорта Шарм ал Шейх, и независимо от разногласия и минали противоречия, решиха да създадат единни регионални въоръжени сили за борба с терористичните групировки. Нещо, което не направиха заради "Ислямска държава" в Сирия и Ирак. Но през Йемен минава почти четвърт от световния нефт и се контролира до голяма степен  придвижването на корабите към стратегическия Суецки канал, което обединява усилията на съседните сунитски арабски страни в името на запазване на статуквото, т.е. без да се допусне влияние на шиитски Иран чрез силни позиции на шиитите хуси, които на този етап имат всички шансове да вземат йеменската власт в ръцете си или поне да разделят отново Йемен. Заедно с призива към бунтовниците хуси (шиити) да напуснат завзетите от тях територии в Йемен, представителите в Арабската лига са приели резолюция за организиране на съвместна комисия, която в срок от един месец да даде препоръки за състав на въоръжените сили, целите, условията за ползване, финансирането и начините за комуникиране и подчинение.
Основна роля в организирането на срещата и приемането на резолюцията е играл президентът на Египет, генерал Сиси, който ръководи не само най-многобройната по население арабска страна, най-голямата армия в арабския свят, но има амбицията да "дели мегдан" за лидерство в региона със Саудитска Арабия сред сунитите и шиитски Иран. Без да се брои Турция.
Наблюдатели са убедени, че САЩ са в дъното и на тази среща като това е част от тяхната стратегия да диктуват и контролират "от втора позиция", без да изпращат свои войски в размирни територии. Като екзотика прозвучаха информациите, че поздравителен адрес от Путин е предизвикал поредна порция разногласия на срещата в Шарм ел Шейх. Саудитска Арабия не одобрява подкрепата на Кремъл за сирийския президент Асад, който Риад се стреми да отстрани като пречка за реализиране на собствени интереси в региона, предимно петролно-икономически, а египетският президент Абдел Фатах ал Сиси е в отлични отношения с Русия и разчита на подкрепата й за решаване на политико-икономическите си проблеми. Всъщност Русия официално заяви, че е обезпокоена от събитията в Йемен и призова всички участници да прекратят военните действия. Тя подкрепя последователно целостта на страната и смята, че опитите за постигане на цели с оръжие не са решение. Дълбоките противоречия да се решават чрез широк национален диалог, препоръчва Москва. И още "Русия ще продължи контактите с всички въвлечени в йеменските събития за бързо намиране на варианти за мирен изход". Не звучи ли по европейски? Като допълнение в поздравителния адрес Москва е посочила, че "подкрепя стремежите на арабските народи за добро бъдеще и за решаване на всички проблеми чрез мирни средства, без външна намеса". Арабските страни могат и да имат различно мнение относно стратегията на Русия по отношение на процесите в Близкия изток, но едва ли пропускат да наблюдават внимателно реакциите на Москва във връзка със събитията там и да не си дават сметка, че Русия е един от ключовите играчи в геополитиката, който ще отстоява без колебание позиции и интереси. В това число и в Близкия изток. Справка - високото ниво на руски-израелските отношения напоследък и последователната политика за мирно уреждане на световните конфликти, в това число и чрез ООН. Независимо от Украйна. И независимо от срива на рублата. Нещо доста по-различно от водената от западните сили, начело със САЩ, политика за "демократизиране" на страните от арабския свят, които една след друга катастрофираха след свалянето на т.нар. диктаторски режими. Рухнаха светски държави, където силови лидери поддържаха от десетилетия  баланс между различни етно-религиозни общности, често с "недемократични средства", но поне без вътрешни войни и с амбиции да отстояват независима политика. Както те я разбираха. Да не говорим за опитите за прилагане на панарабски и панислямски политики, че дори и със социалистически уклони понякога. Стигна се до дестабилизация на целия регион, до нова реалност, а след войната в Йемен експертите говорят за разместване на вътрешнополитическите и регионалните пластове и до изводи, че Западът в момента не е в състояние да отговори на предизвикателствата в опасния Близък изток, не излиза с ясни позиции за изменящите се тихомълком отношения между играчи, партньори или врагове. "Форин полиси" дори подчертава, че "се играе от двете страни на оградата". 
Дали това е стратегия или безпомощност? Времето ще покаже, както се казва. Засега картината не е ясна, кръв се лее навсякъде, а крайният ислямизъм, заявил халифат, простира лапи и до Европа и няма как да е приемлив и за сунити, и за шиити, които воюват в целия Близък изток. И докато САЩ си вярват, че са вовеки №1, а другите велики сили твърдят, че светът отдавна е многополюсен, все повече страни страдат от погрешни политики, социално неравенство, несправедливост, безработица и конфликти, които ги обричат на мизерия, разруха и забвение. А от дни цената на златото, петрола, както и курса на долара са във възходящо развитие. Отново се стига до "търсете парите" и въпроса кой има сметка от тези процеси?
По логиката на доминото да не забравяме, че Балканите са прекалено близо до Близкия изток, а Евросъюзът си остава "джудже във военен план" и все по-трудно отстоява в геополитиката своите ценности и интереси. За съжаление. 
 

Хаосът в Близкия изток продължава. Привържениците на хусите се кълнат да отмъстят