Смирение, но и...!

Неделя е. В малка църква на един от непрестижните квартали на столицата по пладне цари умерено оживление. Няма ги опашките през изминалия ден и вечер и в стария храм може дори да се приседне на дялани дървени столчета в единение със себе си. Правят го неколцина възрастни, но и млади хора. Водят и дечица, които са нетърпеливи да олющят подарените на входа червени яйчица. Всички са видимо смирени и явно търсеха утеха и убежище в утробата на храма. В здрача и мекия отблясък на свещите е сигурно. Няма я арогантната увереност на прекалено имащите. Обикновен народ, наглед под средна ръка, с външни атрибути върху себе си втора ръка. С благоговение обаче слушаха службата на отците, явно знаеха добре словата и песнопенията и се кръстеха точно в определения момент, целуваха иконите и се надяваха на помощ или поне съпричастност в деня на великия християнски празник. Имах усещането, че в този миг всички се сливаха в едно цяло. И това, което ги водеше към единение с незримото, бе надеждата, голямата всепоглъщаща надежда, че в този тежък и за мнозина поруган живот съдбата ще бъде по-благосклонна, по-добра, по-щедра. Вероятно затова излизаха в малкото дворче пред храма като че ли пречистени, по-ведри, по-оптимистични. И край чемшира си пожелаваха здраве - това, от което зависи цялото ни съществуване. Останалото, което неизменно съпътства битието, не се изричаше, то нашепваше желанията си натрапчиво и негласно. Личеше си, че всички го искаха безмълвно. Надяваха се да бъдат чути, разбрани, подкрепени. И точно с тази вяра си тръгваха от малкия оазис на духа сред прозаичния силует на панелите. Всеки със своята надежда и тихи мисли за по-добро утре, всеки по пътя на своя живот, избран или предначертан, но все едно - живот.
В светлия ден за нашата вяра си спомних за един друг път - до Йерусалим. На фона на всичко, изписано дотук, ми е трудно да изрека, но факт е че в случая бях в парламентарна делегация в Израел. И влизайки в църквата "Възкресение Христово (която обединява пространството от мястото, където Христос е бил прикован на разпятието, и пещерата, където е бил положен), маса охранители от небезизвестната служба "Мосад" ни преведоха покрай стотици чакащи богомолци, за да влезем с предимство (каква винаги актуална дума!) и се преклоним на гроба господен. Направихме го със затаен дъх, но се оттеглихме с вина. Съпроводиха ни погледите на хората, в които имаше смирение, може би и укор, недоумение. Но не и гняв.
Връщахме се някак си умислени  по обратния път на "Пътя на болката" (Via Dolorosa). И ето ти чудо. Определено непонасящи се депутати от ляво и дясно и не знам още откъде разговаряха смирено, дори приятелски. Вървяха групово, а не както през останалата част на пътуването да се делят по парламентарни групи и естествено по политически признак. Явно всеопрощаващият дух бе завладял и техните същества, раздирани от разнолики страсти, но и от амбиции, кариеризъм, лукавост, нагаждачество. За миг поне избраниците на народа като че ли бяха осъзнали преходността на човешкия век и безсмислието на омразата, а се бяха предали в ръцете на доброто. Някои от тях, посветените, дори бяха забравили, че в родината им вече вървеше подготовката за съвсем немирното сваляне на управляващите от власт.
Това обаче е съвсем друга тема, толкова неизмеримо отдалечена от духовното и духовността, че не си заслужава точно сега да бъде споменавана. Иска ми се обаче точно тук и в съзвучие със следвеликденската тема да помислим за онова, което може да ни обедини, пък макар и различни със своите идеали, страсти, пък и грехове. И тук си мисля за живота и има ли нещо по-ценно от него в като цяло доста ограниченото ни и бързо препускащо планетарно време. Ето над тази неоценима даденост за всеки от нас сега сериозно е надвиснала сянката на унищожението. То реално може да се случи, противно на пропагандаторските вопли на платени глашатаи. Първоизточникът, искрата, е с ясен адрес -Украйна. А ужасяващият сблъсък също - САЩ и партньори срещу Русия и партньори. В трагедията наша милост наистина попада поради местоположението си в опасната зона на съприкосновението. Тогава няма леви, няма десни, всички изгаряме в пожара и богът на войната ще изпепели иначе красивото ни отечество, и не само него. Затова, мисля си следвеликденски със смирение. Не е ли дошло време за истински масово антивоенно движение у нас, пък и надявам се - в Европа и света. И тук отговорността е на хората с леви убеждения. Те именно трябва да се противопоставят на ястребите на унищожението и дадат шанс на мира и свят на хармония и градивно съжителство. Това за вярващите ще бъде велико богоугодно дело, а за атеистите път срещу унищожението.
    Струва си да помислим, нали!? Докато не е безвъзвратно късно.