Българският фенер се счупи в Париж

Навремето да кажеш, че на партийни и държавни началници им липсва критерий, и то тъкмо в сферата, за която отговарят, си беше дързост. Сред онези, които си позволяваха публично да говорят по този начин, беше художникът Димитър Костадинов - Дюрера. В едно от изданията на "Студио "Младост", което телевизията засне в родния ни Кюстендил, той посочи две чаши и сподели убедеността си, че факторите, имащи правото да решават кое става и кое - не, не могат да преценят коя от тях е по-ценна. Но ако им подскажат, че едната е от Париж, веднага ще предпочетат нея.
Днес гледната точка на Париж е в пъти по-значима. Защото вече ни липсват не само критерии, но и познание. И не единствено за високото изкуство, но и за най-банални неща във всекидневието. Проучвания сочат, че 40 на сто от учениците ни са функционално неграмотни, т.е. не разбират това, което четат. Което подсказва, че не разбират смисъла и на онова, което правят. Този тъжен факт се забелязва и с невъоръжено око. Достатъчно е да се види в някой училищен двор как най-представителното дърво е накичено с червени и бели пластмасови чашки, вместо с мартеници от прежда. А пък за Великден е декорирано с имитации на яйца. Най-лошото е, че кичът не просто се случва, той се възпитава. Представя се не толкова за норма, колкото за естетически връх, в чието подножие класът, изработил украсата, с гордост окачва табелката си.
Като се притури и негативното в повечето случаи влияние на медиите, особено на електронните, става ясно защо чалгата е масово предпочитана не само пред симфоничната музика, но и пред рока и дори пред онова, което малко старомодно все още се нарича естрада. В такава среда няма как силиконът да не се цени повече от природно красивата плът, напомпаните с анаболи бицепси - от формираните по здравословен път мускули, нескопосаният ерзац - от таланта в творчеството и даже новопостроените антични крепости - от оригиналните исторически паметници. Като нямаме познание, и то дори не защото сме функционално неграмотни, а тъй като сме в плен не на търсещото, а на ленивото възприятие за света, не просто се доверяваме, но и възприемаме изцяло и безкритично онова, което услужливо ни се поднася. Но не за да го опознаем, а за да се отъркаме о него, колкото да покажем, че сме в тон, а не извън петолинието. Може да нямаме никаква представа за тракийските златни съкровища, но след като са изложени в Лувъра, сме наясно, че това е нещо много яко. Но колкото и да е яко, интересът ни ще свърши дотук, вместо да се поровим в историята им и да оценим художествената им стойност.
Ето как дори безценните артефакти, с които България се стреми към световна слава, минават покрай нас като съвсем лек полъх на въздуха, без да ни променят вътрешно. Убедени сме, че не ни е и нужно. Защото виждаме, че преуспяват героите на кича. И че е важно как ни приемат, а не какво представляваме. А усетят ли ни, че се вълнуваме най-вече от потупванията по рамото, домакините влагат цялото си старание да ни угодят, па макар и сценката да се развива в прочутия със своя финес Париж. Виждат как се варим в соса на непомерното си тщеславие. И как забравяме дори поговорката на собствения си народ, че по ума посрещат, но по друго изпращат. А накрая си оставаме с едното посрещане.
Може да чертаем колкото си искаме карти на газовите връзки в кабинета на шефа на ЕК Юнкер. И пред президента на Франция Оланд. Да ги убеждаваме колко е важно тъкмо на нашата територия да се направи газов хъб. Ще ни похвалят, че сме най-оцеляващите, а ние ще приемем това като огромен комплимент. Но когато се стигне до конкретизация на идеята ни, няма да ни поканят на срещата на високо равнище в Будапеща. С което ще изпаднем не само от Южния, но и от Турския поток. Защото реалната политика е нещо доста по-различно от колениченето на онези художници, готови да направят някого от големците почетен член на съюза си заради скиците, които си драска по време на заседанията.
Може да ни посрещат добре и в Брюксел. Да ни нашепват, че България е велика нация и зад нея стои цяла Европа. Да ни обещават категорична подкрепа. Но когато се стигне до оценка на намеренията ни за стратегически инвестиции по плана "Юнкер", да ни кажат, че от 18 проекта само един има шанс да получи финансиране, и то за хилавата сума от 38 милиона евро. Защото са разбрали, че се вдъхновяваме от топлите думи. Дотолкова, че можем да преглътнем липсата на реални действия.
Ето защо не бива да се изненадваме, че в Йерусалим се счупи тъкмо нашият фенер с благодатния огън. Всъщност българският фенер се потроши много по-лошо в Париж и в Брюксел. И в други столици. Които отдалече виждат, че сме заприличали на кичозно декорираното дърво в оня училищен двор. И с чиято украса дотолкова се гордеем, та чак сме окачили табелката си върху клоните му.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info