Примерът. Подвигът. Алехо

Румен СТОЯНОВ
 
През 1963-та излезе първият мой превод, от испански, разказле кубинско, не помня заглавие, писател. Следващата, 1964-та, бе още по-щедра, ибо сторих прощъпулник в прехвърлячеството на испански, стихове Стефан Цаневи. Тоест от ония все по-далечни времена се занимавам с латиноамериканистика, вече над шест десетилетия. Осемнадесет години живях в Задокеанието. Поради тези две обстоятелства имах сгоди с мнозина тамошни книжовници повече или по-малко да общувам. Търсач = събирач на познанства с велики люде не съм, но все пак сред тях са Кортасар, Маркес, Карпентиер, доказуеми чрез срещи, разговори, писма, автографи. Поменавам ги, защото са част от нашите литературни и културни вземодавания с една огромна по размер и население общност, включваща постиженията на инки, маи, астеки. През втората половина на ХХ век Латиноамерика упражни осезаемо въздействие в развоя на световната изящна словесност. Милиони другородци четоха дълъг низ от прекрасни творби, будещи възхита, даже прехлас, изумление. 
Колцина от нас замислят се как стана възможно това съвсем неочаквано явление, как дотогавашна покрайнина риипна дръзко напред, изневиделица застана сред челни словесни художествености, то не падна от небето, пък и не изгради самo себе си. Подобен поврат бяха сторили руснаците посредством Тургенев, Гогол, Чехов, Толстой, Достоевски, олицетворяващи тоже невероятна промяна, която нареди тяхната национална литература между водещите. Горе-долу век по-късно Латинското Задокеание излъчи многотия от смайващи по даровитост и осъщественост словесници, чиято съвкупност едва ли ще се повтори количествено и качествено: Борхес, Пас, Карпентиер, Маркес, Кортасар, Льоса, Рулфо, Астуриас, Онети, Фуентес, Лесама, Скорса, Инфанте, ако се ограничим с най-забележителните. По същото време и в огромната Бразилия работят големи творци (во главе с действително невероятния Жоао Гимараенш Роза, чиито изказности са преводими с изключително къртовски труд и още по-изнурителна словоизобретателност), при все че ради езика не добили широка международна известност. Добавим ли поетите, упоменавам едва тройката Сесар Валехо, Пабло Неруда, Николас Гилен, виждаме наистина небивал тамошен прилив на първомайстори, добили разноезиково признание. 
Сред тях Алехо Карпентиер съвсем достойно заема свое място. Кубинецът дава яко рамо в развитие, утвърждаване и разпространяване на магическия реализъм и да прикове той интереса в подконтинента и вън от него. Хосе Марти, вземайки предвид буйния прилив от чуждоземци към Новия свят и тяхното смесване там, казва: „Ние сме един малък човешки род“. Нали Карпентиер живя в тогава нам братския Остров на свободата, обяснимо е защо имахме наистина оживени всестранни вземодавания с него. А те включват и писателя. Ето защо смятам, че би ни било полезно едно изследване с примерно заглавие „Алехо Карпентиер и България“, обемът ще подскаже дали от него става книга, пък тя би била научен принос в общуването между тия две, балканска и карибска, култури. 
Като съвременник и дългогодишен пряк участник в свързването на България и Латинска Америка ще заявя най-отговорно, че съвсем желателно е да обмислим, набележим и подхванем изчерпателен преглед на отечествените двустранни литературни връзки с подматерика. Тази дейност (гладна кокошка просо сънува) изисква да установим какво там е отишло, по страни, от нашата книжовност и трябва да признаем, че, за срам и позор, нямаме дори бегли представи, камо ли обзорен, обобщаващ поглед. За да видим колко неразумно, себевредно е това неведение, ще кажа, че то равнозначи с направил си значително добро, а не щеш и да чуеш за него. Похвално, а? 
По мое начинание Мариета Георгиева и аз приготвихме библиографски справочник, озаглавен "Португалоезичието и България: книги", от години му търсим (???) издател, установихме, че в съвсем близката нам географски, населенчески, културно Бразилия над 170 заглавия сочат България. Хубавка изненада, нали, върло приятна, гъделичка самочувствието ни. Обаче за да стане тъй, нужно бе ровичкане = издирване на сведения, податки. Трябва същото да приложим спрямо цялата Латиноамерика, включая нейното присъствие тук. Но кой, кой ще посмее да захване такова обемно + обемисто начинание? Мъдро е отсъдил народът нам насущний: имаш ли цел, път ще намериш. Тъй като явно не сме го намерили, значи нямаме цел. Защо? Плиткоумие? Мързелащина? Двете заедно? 
Магическият реализъм, шествайки ликуващо из света, дойде и в нас. Тук съжителстваше с вносно-съветския социалистически реализъм. Нима съвсем е безинтересно дали внослякът упражни връз нашичкия някакво въздействие, какво, благоприятно или отрицателно, поименно връз кого, има ли свидетелства, след обилното превеждане на латиноамериканци виждат ли се промени в родното повествователно-разказваческо изкуство, именно какви? Защо мълчим, не щем ли по-издълбоко, по-ясно, по-точно да разбираме себе си, какви сме, защо такива сме, доволни ли сме, какви искаме да бъдем? 
През 1961-ва Софийският университет откри нова специалност, испанска филология, съм от първия й набор. Днес Катедрата притежава необходимия опит да осъществи тук излаганото, разчитайки на свои преподаватели, а тоже и на външни сътрудници. Не представляват никаква трудност разработки от порядъка на Маркес и България; Кортасар и България; аржентинската литература в България; кубинската литература в България и прочие. Сборувани, тия проучвания ще съставят обща картина за българо-латиноамериканските книжовни отношения, изложени в един цялостен проект. 
Знаем, че туй, българята - съвсем необосновано - имаме ниско национално самочувствие. Да, така е, но така е, понеже то е дело изключително на собствени усилия, никой вънкашняк не ще ни го създава, още по-малко вдига, пък не щем да си плюем на кунките и заработим целенасочено и неотстъпно за читава себеувереност. С въпросния проект може да си вдъхнем, съвсем заслужено, повечко упование в своите възможности.