СПОМЕН ЗА НИКОЛАЙ ГЯУРОВ

Христо В. Христов - Референта

Съдбата ме е срещала с него. През петдесетте години на миналия век, като стажанти от горския техникум в гр. Велинград, срещахме из горите Николай Гяуров. Той беше запален рибар и редовно бродеше из велинградските гори и реки. Срещахме се, поздравявахме се, но не се познавахме отблизо. Близкото ни познанство стана по-късно, през осемдесетте години, когато бях директор на Ловно стопанство "Кормисош" - гр. Лъки. Там, няколко години поред през лятото, той идваше на почивка. Тогава живееше в Италия, гр. Модена, откъдето беше и втората му съпруга, Мирела Френи. Обикновено го придружаваше тогавашният член на Политбюро Пенчо Кубадински и съпругата му Мария. Първата година беше сам, а в следващите години беше със съпругата си, голямата италианска певица Мирела Френи. Пристигаше от Италия изморен и отслабнал, но след няколко дни се съвземаше и огласяше коридорите с мощния си глас. Ежедневно ходеше на риболов. Голям майстор на риболова беше. С блесната майсторски обираше рибата и от най-малките гьолчета. През ловния сезон ходехме и на лов. Ловувал е и по-рано с Пенчо Кубадински. При един лов стрелял по глиган и го ранил. В предсмъртна агония глиганът се отправил към него. В последния момент успял да направи крачка встрани, хвърлил пелерината (носеше такава), глиганът се оплел в пелерината и по-надолу паднал. Така великият певец отървал кожата. 

През свободното време правехме разходки, а вечер дълго разговаряше с Мирела по телефона. Изразяваше задоволство от нея, най-вече за това, че е приела дъщеря му като родна и полагала грижи за нея. Дъщеря му тогава учеше във Франция. Един ден с Кубадински си правеха снимки. Поканиха и жена ми Дафина. По едно време го чух да казва шеговито на Кубадински: "Бай Пенчо, стига с тези снимки, да не ни покажат червен картон". Обадих се: "Маестро, не се опасявай, ама не носи снимките в Италия, защото ще ти спрат макароните!". Имаше чувство за хумор и дните преминаваха весело. Една сутрин закусвахме баница, направена от жена ми. Баницата му хареса и той запита кой я е правил. Кубадински му каза - Дафина. Маестрото скочи от стола и хвърли парчето баница в тавата: "Няма да ям баница, снаха ми се казва Дафина и не иска да кръсти внука ми на мен" - ожали се той. Наследниците му бяха погазили българската традиция и това му тежеше. 

През следващата година дойде и Мирела Френи. И тя се оказа широкоскроена жена, общителна и приемаше българското. Шегуваше се и от време на време се провикваше след него "Чичо Никольаа!". Първата ми внучка беше пеленаче. Мирела с удоволствие се занимаваше с нея и понякога беше понамокрена. Обещаваше, че ще ни гостуват в Правец, но времената се измениха и това не стана. 

Гяуров имаше вила в София - Бояна. Помоли да му осигуря дърва за камината. Закарах дървата и така посетих вилата му, за която се говореше, че е недостъпна. Покани ме да я разгледам. Италианско обзавеждане - за онова време изглеждаше добре, но не беше някакъв лукс. Седнахме на втория етаж и той ми довери: "Всичко това един ден ще остане на държавата, децата ми няма да имат възможност да платят само нафтата за отоплението". Придвижваше се с джип - Роувър, който беше единствен в страната. Вилата му поддържаше едно семейство, мъж и жена. Предстоеше представлението на операта "Борис Годунов" с негово участие в главната роля. Подари ми билет и така се озовах за първи път в операта. Там попаднах в друг свят, който трудно се описва. Оттогава, при възможност, посещавах такива представления. Бях дори в Болшой театър. Разделихме се с обещания за нови срещи, които така и не се състояха. 

След 10 ноември 1989 г. той дойде в България само един път. Отиде си на 2 юни 2004 г. обиден от новата власт. Обвиняваха го, че е пял на партийните конгреси на БКП. Може би това ускори неговото напускане на този свят. Отиде си, но името му остана в Пантеона на българската култура. 

А на мен ми останаха спомените от него и неговото величие.