75 години от гибелта на "шестнадесетте"

Но разкажи със думи прости...

... че ние храбро сме се борили.

"История", Никола Вапцаров

Лидия КОЦЕВА

Винаги съм смятала, че стойностна е онази литературна творба, която докосва сърцето и съзнанието ти. Такава за мен се оказа "Балада за шестнадесетте" на Веселин Андреев, която прочетох за първи път преди повече от 40 години.

Тази година при една пролетна разходка из дебрите на Средна гора се озовах на равна слънчева поляна. Погледът ми привлече голям паметник в горния й край. Бях силно впечатлена от факта, че върху стария гранит са изписани 16 имена. Асоциацията с баладата на поета бе неизбежна. Бърза справка с туристическия пътеводител показа, че се намирам на мястото, където преди 75 години са загубили живота си 16 достойни синове на България. Сега разбрах, че "Балада за шестнадесетте" има за основа реално събитие. Водена от чувство на преклонение пред героизма и саможертвата на загиналите, реших да науча кои са те и да припомня подвига им на съвременния българин.

Какво дава основание смъртта им да бъде определена като подвиг?

За да отговорим на въпроса, нека се върнем към времето, когато се е случило всичко това - 6-7 август 1944 г. Втората световна война е още в разгара си. Българското правителство изпраща за немските войски храни, дрехи и други материали, обричайки на недоимък собствения си народ. Антифашистките сили в страната ни се обръщат с призиви към народа да се противопостави на тази политика, а най-смелите призовават да се включат в редиците на борците против фашистка Германия и нейните съюзници. На този призив откликват и "шестнадесетте", които стават партизани във Втора средногорска бригада "Васил Левски" в периода главно май-юли 1944 г., а петима от тях на 2 август 1944 г. - 5 дни преди трагичната им гибел. Всички те са със скромен селски произход, но богати с вярата си, че могат да допринесат за унищожаването на най-голямото зло на ХХ век - фашизма. За тяхната нравствена чистота и безкористност говори преди всичко и самата им възраст:

 1. Кунчо Ц. Фитлеков - 17 г. (с. Красново)

 2. Илия Т. Клинков - 18 г. (с. Правище)

 3. Иван С. Джукелов - 18 г. (с. Кръстевич)

 4. Илия Д. Русинов - 18 г. (с. Кръстевич)

 5. Савко Д. Савков - 18 г. (с. Беловица)

 6. Андон Н. Ликов - 18 г. (с. Голямо Конаре)

 7. Димитър К. Аргипашки - 18 г. (с. Голямо Конаре)

 8. Стоян А. Калайджиев - 18 г. (с. Кръстевич)

 9. Велко С. Йончев - 19 г. (с. Кръстевич)

10. Ганчо П. Делов - 19 г. (с. Беловица)

11. Добри Т. Найденов - 19 г. (с. Беловица)

12. Атанас Г. Паунов - 19 г. (с. Найден Герово)

13. Никола Н. Христов - 20 г. (с. Кръстевич)

14. Димитър Н. Чумпов - 20 г. (с. Красново)

15. Георги С. Колчев - 41 г. (с. Беловица)

16. Тодор Н. Иванов - 42 г. (с. Беловица)

Какво се случва на 6 и 7 август 1944 г.?

Група партизани от бригада "Васил Левски" води сражение с полицията и жандармерията в местността Меде дере, Копривщенско землище, в което геройски загиват "шестнадесетте". Най-драматична е съдбата на Велко Йончев и Кунчо Фитлеков, заловени живи от врага. След дълго разкарване из Балкана с цел да покажат партизанската землянка озверелите жандармеристи им извадили очите, залели ги с бензин и ги изгорили живи на 8 август. Жив бил заловен и Димитър Чумпов. Жестоко инквизиран, той е разстрелян на 7 август.

През годините в пожарищата на април 1876-а, в хайдушкото и четническото движение през септември 1923-та, в Първата и Втората световна война загиват хиляди от най-достойните синове и дъщери на България. Прекрасни млади хора, много от които не успяха да станат бащи и майки. Неродените деца на "шестнадесетте" днес биха били мои връстници. Някои от избитите можеха все още да са сред нас като хора, достойно реализирали се в живота.

Длъжни сме да не забравяме никоя страница от историята си, да помним всеки подвиг, защото подвиг означава саможертва в името на справедливостта и човешкото в човека. Но съвременният българин като цяло игнорира миналото си. Може би затова нито една телевизия и тази година не отрази по никакъв начин датата 23 юли - разстрела на Вапцаров и другарите му. А за Никола Вапцаров - единствения българин, носител на международната награда за мир, Антоан дьо Екзюпери е казал, че той е от онези велики личности, в "които човечеството намира оправдание за своето съществуване". "Шестнадесетте" и всички загинали антифашисти като Вапцаров платиха "кървавия данък", който България дължеше заради съюзничеството си с хитлеристка Германия.

Днес българската нация се топи. "Обезкървяването" й продължава по други причини. Дано моето поколение, което изнесе на гърба си "демократичния преход", доживее да види раждащите се днес синове и дъщери на България като щастливи и достойни хора, реализиращи се в родината си и градящи нейното по-добро бъдеще. За да се случи това, трябва да се замислим поне за малко в името на какво пожертваха младия си живот "шестнадесетте".

Балада за шестнадесетте 

Веселин Андреев

Те тръгнали в тъмно - шестнадесет смели момци, -

простили се с родното село

и тръпнели в радост - там чакат ги стари бойци, -

и в младост, и в сила цъфтели.

Те дълго вървели. Със пушка бил само един...

Достигнали "Равна поляна" - закрил ги Балканът и техните росни следи

изчистило слънцето ранно.

Умора тежала, горели очите за сън -

и в сън се унесли дълбоко.

Но черен предател ги зърнал и сепнат, без шум

отминал, усмихнат жестоко...

Те късно разбрали: стражари, агенти - безчет.

("Ех, свърши се!" - някой пожалил.)

А нямали пушки... Ония пък - огън отвред...

ни младост, ни хубост ги спряла!

Загинали всички. Оставили само един,

до късно го били с дървета.

Ни дума не казал. Залели го жив със бензин

И страшно той в тъмното светел...

За страх и за пример палачът-началник решил:

без гроб да изгният в Балкана...

И дълго лежели - шестнадесет млади момци -

там горе, на "Равна поляна".

И никоя майка със нежност не ги приласка -

смъртта им дори неузнала.

То вятърът само с невидима, топла ръка

косите им кротко е галел.

И никоя майка кръвта им с любов не изми,

но мила ги сутрин росата.

И старите буки - когато лесът зашуми -

им веели хлад над челата.

А пътник ли минел, застивал от мъка над тях

(неволно юмрукът се свивал),

пошепвал им нещо и хвърлял им горски цветя -

тъй с цветен саван ги покрили...

Но ето че старец, задъхан и жълт-прежълтял,

мълва нашироко разнесъл:

момците ги няма... Предателят само висял

над "Равна поляна" - обесен.

(То само луната на почетна стража била,

когато партизаните слезли

и гневно мълчали - за мъст командирът им млад

над пресния гроб ги заклевал.)

Наскоро и кмета - изедник, убиец познат -

смъртта го слетяла потайно

и кой отмъстил е - за него ни вест, нито знак, -

така си останал незнаен.

Изтръпнали в ужас агенти, стражари, а сам

началникът - мръкне ли - с коня

измъквал се тайно и крил се в града, но и там

куршумът свещен го догонил.

А слязъл в Присое юнак с героичен отряд -

момците му в младост сияли -

и после присойци разказвали скритом, че в тях

убитите горе познали...

И чудни легенди народът нашепвал с любов,

и слушали младите с трепет

как - живи в сърцата - момците зоват ги на бой,

на смърт и на подвизи светли...

И в тях запленени, излизали в хладни гори

въстаници нови и нови.

А нощем на "Равна поляна" до ранни зори

горели хайдушки огньове.