Чутовен подвиг и варварска жестокост

Доц. д-р Петър Ненков

Априлското въстание в Батак е обявено на 22 април 1876 г. от председателя на революционния комитет Петър Горанов, делегат на Оборищенското събрание. Въстава цялото население. В Батак е образуван въстанически съвет начело с Петър Горанов. Негови първи помощници са Стефан и Ангел Трендафилови, Тодор поп Нейчев, Вранко Паунов, Иван Божин и други. Около градеца са изградени окопи по доминиращите височини и пътища, изкарани са на позиция и черешови топчета.
Не след дълго Батак е атакуван от многобройни пълчища башибозуци, водени от свирепия Ахмед ага Барутанлията. Врагът имал голямо превъзходство. Около 10 000 души срещу 1000 въстаника с оскъдно въоръжение. Първите пристъпи на башибозуците били успешно спрени от баташките въстаници. Но десетократното превъзходство на башибозука над въстаналите батачани се оказва решаващо. 

На 30 април боевете се пренасят в крайните къщи на градеца. 
1 май 1876 г. Батак пламва от четири страни. По-масивните къщи се укрепват и бранят до последния жив човек. 
2 май 1876 г. Тежки боеве при Богдановата къща. Избити и брутално заклани са около 500 батачани. Училището - крепост „Кирил и Методий” изгаря заедно с укрилите се в него 200 жени и деца. Ахмед ага Барутанлията дава лъжливи обещания за пощада на баташкото население. Той поискал незабавно предаване на оръжието, след което батачани можели да излязат да спасяват горящите си къщи, а башибозукът щял да се оттегли. 
Батачани не се доверяват на Барутанлията, та пращат първенците си още веднъж да чуят клетвите му. Вместо това Ахмед ага ги взема за заложници и този път батачани предават оръжието си и се пръсват да спасяват от огъня къщите си. Тогава Барутанлията заповядва общо клане и плячкосване на Батак, започвайки от намиращите се в неговия стан баташки първенци, като сам дава пример за варварска жестокост. 
По негова заповед старецът Трендафил Керелов е кълцан, пробождан и още жив опечен на ръжен. Неравен бой се води в двора на църквата „Света Неделя”. Около 2000 души намират смъртта си. 
3 май 1876 г. Защитата на църквата продължава. Трето денонощие укрепилите се в нея батачани устояват на неспиращия за миг огън на пушките, жиленето на пчелите, задушливия дим от запалената с газ слама, жаждата... Башибозуците правят опит да изгорят църквата. Последни отчаяни боеве. Пленените живи, батачани избират дръвника пред чалмата.

4 май 1876 г.- Ахмед ага Барутанлията получава заповед от пазарджишкия каймаканин Али бей „да пресуши баташкия корен”, за да не остават живи свидетели на нечуваните злодейства. Оцелелите са отведени при училището и на дървения мост пред него става последното клане. 
5 май 1876 г. Богатото родопско село осъмва сринато и опожарено. Изпепелени са 700 къщи, загиват около 5 хил. от 6-7 хил. население на Батак. Остава да стърчи само църквата „Света Неделя”. Запаления в нея пожар поглъща красивия резбован иконостас и овъглява дървените детайли. Но камъкът спасява църквата от пълно унищожение и разруха. Това е краят на баташката кървава пролет 1876 г. Слънцето се скрива зад облаци дим, птиците спират своята песен, а Стара река тече много дни кървава... През тази пролет батачани не засяват нивите си, напускат чарковете си, прежалват домовете си, челядта си и себе си пред олтара на Отечеството.
Батак бил превърнат в страшна човешка кланица, където загинало почти цялото население. Баташкото клане продължило до 5 май, при което са избити брутално 5000  жители от ордата зверове в човешки образи. Заради това зверство Барутанлията е награден от султана с високи отличия и повишение. Чудовищната разправа с българското население в Батак е едно от най-кървавите и безчовечни престъпления, извършени над българите през ХIХ век.
Няколко години по-късно Иван Вазов написва драматичното стихотворение "От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?"

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе...

Иван Вазов,
Пловдив, 1881